ПРЕЗУМПЦИИ И ФИКЦИИ В ПРАВОТО

В правната теория презумпциите и фикциите се разглеждат обикновено в рамките на проблема за юридическите факти. Сами по себе си презумпциите и фикциите не са юридически факти, но тяхното правно битие е тясно свързано с тях. При създаването на нормативни актове често се използват езикови средства за формално закрепване на правните норми, но и специфични технико-юридически прийоми за изразяване на волята на субектите на правото в юридическите актове. Към тях именно се отнасят презумпциите и фикциите като специфична юридическа техника. Юридическата техника като родово понятие е сложна система от технически средства и способи, отработвани продължително време в процеса на правната еволюция, както и от наложилите се правила за тяхното използване при създаването на юридическите актове с цел да се гарантира тяхната валидност и ефективност във времето, за да се обезпечи регулирането на обществените отношения. В правната литература презумпциите и фикциите стоят едни до други в изясняването на проблеми от правната действителност, откъдето може веднага да се направи предположението, че от съдържанието им могат да се обособят прилики, но и достатъчно отлики, за да бъдат отделени като абсолютно самостоятелни едно от друго понятия. Презумпциите и фикциите съществуват още в римското право, а и днес имат широко приложение в нормативната действителност, предопределено от тясната им връзка с юридическите факти и тяхното доказване. Употребата им, както и разнообразието им, налага и тяхната класификация. Широкото им използване е обусловено в немалка степен и от ясното съзнание на законодателя за значението им за по-висока ефективност на правното регулиране на обществените отношения. Презумпции Член 1349 от Френския граждански кодекс определя презумпциите като “последиците, които законът или съдията извлича от един известен факт за друг – неизвестен факт”. Като форма на човешко мислене презумпциите се наблюдават не само в нормативната действителност, но и във всекидневието ни. Чрез тях от наличието на един факт предполагаме за наличието на друг, който все още не се е сбъднал и е трудно доказуем. Презумпциите служат за затвърждаване на вероятното и обичайно състояние на нещата, като се изхожда само от един сигурен факт. Връзката между двата факта не е произволна, а житейски и логически обоснована. Думата “презумпция” има своите корени в латинския език, както и много други термини в правото. Латинската лексема “prаеsumptio” в буквален превод означава “предположение” и точно с това си значение се използва и в правото – като предположение, следващо конкретен вид юридически факти. Презумпциите биха могли да се разгледат като своеобразно усложнение в правния свят, което произтича от собствената им същност. Усложнението се дължи именно на обстоятелството, че чрез тях се допуска едно “отклонение” от основна закономерност в правото – точно и ясно пресъздаване на обективната действителност. Предположенията сами по себе си съдържат възможност за своето опровергаване, за доказване, че не са верни, а това, от своя срана, води до неточно отразяване на действителността. Именно от гледна точка на възможността за оборване ще се появи и най-силният критерий за вътрешно разграничение между презумпциите. Презумпциите в правото са проявление на общите презумпции като философско-логически похват за осмисляне на действителността. От тази гледна точка те имат индуктивен, а не дедуктивен характер. Въз основа на индуктивния метод, като се наблюдават отделни явления или отношения при едни и същи условия и извеждайки техни характерни, родови белези, основавайки се на причинно-следствената връзка между тях, може да се презюмира, предположи, че при наличие на аналогични условия, биха били налице същите тези явления или обществени отношения. Индуктивният характер се проявява именно в това, че така образуваните предположения са приложими към всички конкретни случаи, имащи като основа първоначалните обобщения, послужили като своеобразна матрица за последващите. Конкретно презумпциите в правото са технико-юридически способ, при който въз основа на наличието или липсата на определени юридически факти субектите на правото, най-често законодателят, предполагат съществуването, респективно липсата на други юридически факти, които сами по себе си са трудно доказуеми. Всичко това се прави с цел да се преодолеят проблеми, свързани с доказателствата в правното регулиране. По своята характеристика презумпциите отразяват обичания ред на нещата, който е предопределен от всеобщата връзка и взаимодействие между обществените отношения, както и тяхната повторяемост, доказана във всекидневието. Всичко това добива характер на закономерност, даваща основа на законодателя да направи своето логично предположение. В основата на правните презумпции стои логичното заключение, че ако връзката на определени юридически факти с други се потвърждава ежедневно в човешката практика, то може по принцип да се предположи, че ако са налице първите, то съществува висока степен на вероятност да са налице и вторите. Затова и връзка между налични и презюмирани факти по силата на обичайната й повторяемост по правило не подлежи на доказване. Още според древните римляни презумпциите почиват върху това, което обикновено става (praesumptio sumitur ex eo quod plerumque fit). Многообразието на обективната действителност обаче пречи да бъдат обхванати всички случаи в рамките на една презумпция и това е добре. В противен случай правото би било просто една застинала система без възможност за динамика. Именно разнообразието в обществените условия и отношения дава място за всевъзможни промени в същността на юридическия факт, така че изводът, направен на негова основа, да се окаже неверен. Но изхождайки от закономерността в обществената действителност, презумпциите в правото се оказват в повечето случаи логична закономерност. Не бива да се забравя, че те по начало са вероятни, а не достоверни обобщения и опровергаването им в определени случаи не води до тяхното отрицание изцяло. Голямата степен на увереност, че предположеният факт отговаря логически на обективната действителност, налага наличие на висока юридическа култура у законодателя, за да може да направи вярно, точно и правилно обобщение и оттук – предположение. Преди всичко е необходимо да се улови нормалната причинно-следствена връзка между наличния и презюмирания факт, за да може презумпцията да изпъни своята цел в регулирането на обществените явления и отношения. Обратно, ако е допусната грешка при определянето на връзката между фактите или при обобщението, предположението би било ненужно и съзнателно не би се прилагало. При това и цялата доказателствена функция на презумпциите в правото би се обезсмислила. Фактът, че презумпциите са насочени към преминаването от едни обективно възприети и доказани юридически факти към други такива, необходими за правното регулиране, но които все още не са възприети или доказани, предопределя и голямото им значение именно в сферата на доказването. Те спомагат както при определянето на предмета на доказването, така и при разпределянето на тежестта на доказването (onus probandi), която по общо правило пада върху този, който твърди съществуването или липсата на конкретни факти. Като неразривно свързани с институционалното битие на правото презумпциите се закрепят в конкретни юридически актове. Това закрепване може да е пряко или косвено. Пряко закрепване е налице, когато предположението се съдържа в самия текст на правното предписание, какъвто е случаят с чл. 32, ал. 1 от Семейния кодекс, гласящ “Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване”. Обратно, при косвеното закрепяне презумпцията не е непосредствено закрепена в правното предписание, а се извежда по пътя на тълкуването на правния текст. Такова е например предположението, че съдиите отговарят на необходимите изисквания за осъществяване на правораздавателна дейност. При косвеното закрепяне най-често в хипотезата на правната норма се конституират съществуващите юридически факти, представляващи непосредствена основа за предположението. Член 12 от Гражданско-процесуалния кодекс казва, че “Не може да участва в делото съдия, който е страна по делото или е съпруг или роднина на някоя от страните по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до трета степен, или се намира в същите отношения с повереника на страната”. По пътя на тълкуването текстът на Гражданско-процесуалния кодекс е основание за мълчаливо предположение, че при наличие на някоя от посочените хипотези съдията може да бъде необективен при разглеждането и решаването на делото. Така при проверката на съответния факт, чието съществуване не е доказано, “законът ex lege го заменя с твърдение a priori”. Специфичен начин за закрепване на презумпции са случаите, когато определено поведение на правните субекти се предполага за знаково, и на неговата основа се правят допълнителни заключения. Подобен е текстът на чл. 49, ал. 2 от Закона за наследството, гласящ “Приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. ...” Действие, което несъмнено предполага да се приеме наследство, може да бъде например изплащане на данък и в този случай законът го определя като знаково и въз основа не него се прави заключението, че е налице приемане на наследство. Класификация Поради широкото си използване и важността на доказателствената им функция и с оглед на нуждите на практиката, презумпциите се класифицират въз основа на няколко критерия. В зависимост от характера си презумпциите могат да бъдат човешки презумпции – praesumptiones hominis и законови (юридически) презумпции – praesumptiones iuris. Човешките презумпции са тези, които се използват във всекидневието, а и юридическият начин на мислене е изпълнен с тях. В съдебната практика тяхното използване е изцяло предоставено на съдията. Така например липсата на алиби на едно лице за местонахождението му по време на извършване на престъплението ни кара да предположим, че лицето може да бъде по някакъв начин свързано с извършването му. Професор Венелин Ганев определя и презумпции с термина “съдебни”, искайки да подчертае, че те се установяват въз основа на свободната преценка на съда. Помагайки си с тях, съдията изгражда своето убеждение. Този вид презумпции са допустими само в случая, когато законът допуска свидетелски показания. Следователно тяхното използване е законово определено и не може да се разпростира във всички сфери на правния живот. Обратно, ако е допустимо тяхното използване и при друг вид доказателствени средства, например писмени документи, едно предполагане на юридически факти би било твърде опасно и крие опасения за субективизъм. Законовите презумпции са закрепени, пряко или косвено, в правните норми на юридическите актове и затова тяхното използване е по-ясно и безспорно. По своята природа те са технико-юридически способ на инструменталното битие на правото. Погледнато исторически, по-голямата част от тях първоначално са били човешки презумпции и съзнавайки тяхната важност в доказването, законодателят ги е закрепил изрично в текстовете на правните норми. Законовите презумпции позволяват да се изведе една истина от съществуването на друг факт, по-лесен за доказване. Така например презумпцията за законност на административните актове улеснява изпълнението на публичните функции на конкретния административно-разпоредителен орган. Някои от законовите презумпции спират до прехвърлянето на тежестта на доказването – презумпцията за добросъвестност предполага този, който твърди недобросъвестност да я докаже. Законовите (юридическите) презумпции, от своя страна, могат да се подразделят в зависимост от възможността за опровергаването им на оборими (praesumptiones iuris tantum) и на необорими презумпции (praesumptiones iuris et de iure). Презумпциите iuris tantum са тези, който допускат по силата на закона оборване на приетото въз основа на тях чрез представяне на други допустими от закона доказателства. При тях предположението се счита за истинно, докато по предвидения от закона ред не се установи обратното. При тези случаи законодателят е допуснал, че могат да съществуват хипотези, при които предположеното от него да се окаже противоречащо на истината и затова е предвидил законова възможност за доказване на друг юридически факт. Такива са цитираната презумпция за бащинство ( чл. 32 ал. 1 от Семейния кодекс), презумпцията за невинност в наказателното право. За последната може да се каже, че е прераснала до ранга на правен принцип. Законови оборими презумпции съществуват най-вече в сферата на частното право. Споменатото по-горе за доказателствената функция на презумпциите може да се приложи и тук, конкретизирайки, че оборимите презумпции улесняват доказването, като освобождават страната, която се ползва от фактите, от тежестта да ги доказва. Доказателствената тежест в процеса се размества, като страната, която има полза от несъществуването на установения чрез презумпцията факт, трябва да я обори. Оборимите презумпции, praesumptiones iuris tantum, имат предимно процесуално значение при доказване на фактите, от които страните от материалното правоотношение черпят права. Особено често законодателят закрепва оборими презумпции за факти от психическия живот на субектите на правото, които много трудно биха се доказали в хода на процеса като знание на определени факти, вина, намерения. Оборими презумпции са установени в чл. 121, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите: “Освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена”, чл. 30 ал. 2 от Закона за собствеността: “ Частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното”, чл. 69 от същия закон гласи: “Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго като своя”, чл. 70 ал. 2 от същия закон: “Добросъвестността се предполага до доказването на противното”, чл. 2 ал. 2 от Закона за наследството: “До доказване на противното този, който е роден жив, се смята за жизнеспособен” и други. При необоримите презумпции, praesumptiones iuris et de iure, доказване на противното на онова, което е мислено, наложено и усвоено от презумпцията, е правно невъзможно и недопустимо. При този вид презумпции правната норма не само установява, но и налага заключението, което съдът е длъжен да извлече от доказаните юридически факти, без да може да се отклони от закрепеното в нормата. Необоримите презумпции изпълняват две функции: в областта на доказването (както и при оборимите) и за установяване на по-голяма яснота и логическа свързаност в правната система. Необоримите презумпции служат за връзка между различните логически части на системата. Класически пример е необоримата презумпция Res iudicata pro veritate habetur, установяваща истинност на влязлото в сила съдебно решение (res iudicata). Разбира се, възможно е в определени случаи това да не отговаря на обективната истина, но необоримостта не допуска обжалване (оборване) на решението. Подобна е и функцията на ред други необорими презумпции като тази за знанието на правото от всички субекти на правото и други. Важна характеристика на необоримите презумпции е превръщането им от индуктивни логически заключения за наличие на определени юридически факти в такива, които по своята правна функция вече са официални юридически предпоставки за настъпване на правни последици. Това произтича преди всичко от тяхната необоримост. Затова правните норми при необорими законови презумпции намират приложение и тогава, когато недоказаните (презюмираните) факти не са налице, но и тогава, когато тези факти присъстват. Правните норми при необорими законови презумпции се прилагат в зависимост само от наличността на определени доказани факти, които са необходими, но достатъчни сами по себе си за приложението на общите правила за поведение. Възможно е да се направи известна съпоставка между необоримите презумпции и правните фикции. Подобно на фикциите необоримите презумпции също могат да доведат до приемане на доказаното в тях за истина, без то в действителност да съвпада с реалното положение на нещата. Но подобна хипотеза е по-скоро в сферата на случайността. Закрепеното в необоримите презумпции в по-голямата си част отговаря на обективното състояние на нещата. Но когато приетото за доказано не се покрива с реалността, настъпилото несъвпадение не е съзнателно отклонение от обективната действителност, както е при фикциите. Презумпциите също така не се превръщат в методи на правното мислене, които да водят до по-съвършени и по-справедливи правни истини, както е при фикциите. Необоримите презумпции си остават доказателствени средства. Понякога необоримите презумпции са облечени в изразни форми, подобни на тези на правни фикции. Такава е цитираната презумпция res iudicata pro veritate habetur. Тя не е подобно на фикцията съзнателно отклонение от действителността за постигане на по-голяма плътност в правната система. Тя е само приложение на общи правила за поведение, които не допускат обжалване на влязло в сила решение между същите страни, в същото им качество и на същото основание (Non bis in idem). Професор Венелин Ганев смята, че необоримите презумпции, сведени към формални предпоставки, достатъчни и необходими за приложението на определени правни норми, разкриват и още една важна особеност, а именно превръщат се в особена категория правни норми. “Необорими законни презумпции juris et de jure са правни норми, които при наличността на определени факти и формални предпоставки, изискват осъществяването на логичното и правно съдържание, включено в съдържанието на тяхната диспозиция, без да е нужно установяването на каквито и да е било други факти.” Веднъж обозначени като отделна категория правни норми, необоримите презумпции престават да имат доказателствени функции. Те са единствено правни норми. Така логичното заключение за наличие на недоказани факти въз основа на доказаните отпада. Именно това им превръщане в правни норми доближава необоримите презумпции до правните фикции, но аналогията се дължи само на външни белези, както беше указано по-горе. Като цяло необоримите презумпции се използват по-рядко от законодателя и това се дължи преди всичко на материалноправното им значение, тъй като при наличие на определени факти настъпват материалноправни последици, които не могат да се оборят. Пример за необорими презумпции е чл. 25 от Закона за задълженията и договорите: “Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то”, чл. 109 от същия закон и други. Друг критерий, които обхваща както оборимите, така и необоримите презумпции, е сферата на тяхното действие. Спрямо този критерий правните презумпции се подразделят на три основни вида: 1) общоправови, 2) междуотрас-лови и 3) отраслови. Както личи от тяхното наименование, общоправовите презумпции имат действие в цялата правна система. Тъй като онагледяват основни положения, в повечето случаи те са израснали до категорията на правни принципи. Но въпреки това трябва да се прави разлика между “чистия” правен принцип и органически свързаната с него презумпция, поставена в неговата основа. Общоправови презумпции са презумпцията за добросъвестност на правните субекти, която в наказателното право е изрично закрепена като презумпция за невинност на обвиняемия, презумпцията за познаване на закона от правните субекти, за истинност и законност на публично-правните актове и други. Презумпцията за знанието на закона има своите корени още в римското право и в самата същност на правото като най-важен нормативен регулатор. Именно затова най-малкото условие е то да се познава, за да могат правните субекти да действат правомерно. За да се постигне по-голяма степен на вероятност на това предположение, съществуват и допълнителни механизми – в България тази роля изпълнява “Държавен вестник”, в който се публикуват всички нормативни юридически актове и “те влизат в сила 3 дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок” (чл. 5 ал. 5 от Конституцията на Република България от 1991 г.). Срокът е предвиден именно, за да могат правните субекти да се запознаят със съдържанието на съответния акт. В основата на презумпцията за истинност на публично-правните актове стои убеждението, че правото точно и ясно закрепва в актовете обективната действителност. За по-голяма истинност спомага и усложнената процедура при издаването на юридическия акт. Междуотрасловите презумпции обхващат отношения със сходен характер и затова имат приложения в няколко правни отрасла. Като пример може да се приложи презумпцията за вина в гражданското право, която може да се прилага във всички негови отрасли. Отрасловите презумпции са точно специализирани и не биха могли да се прилагат по отношение на други правни отрасли, освен в този, за който са създадени. Те са тясно свързани с конкретни правни институти. От този вид е презумпцията за бащинство в семейното право (чл. 32 ал. 1 от Семейния кодекс). Според вида на правния дял, в който се използват, презумпциите могат да бъдат материалноправни и процесуалноправни съответно в материалното и в процесуалното право. Типична процесуална презумпция е презумпцията за невинност в наказателното право, даваща съответните процесуални права на обвиняемия, едно от най-важните от които е, че не трябва да доказва своята невинност (тя се предполага). Презумпциите са важен технико-юридически способ на юридическата техника, имащ значение за доказателствените средства в процеса на правното регулиране. Фикции Най-общо фикцията е средство на човешкото мислене и представлява съзнателно отклонение от действителността. Етимологическите си корени терминът има в латинския глагол fingere - измислям си, фантазирам, и от него се образува думата fictio със същото значение – измислица, творение на въображението. Фикции присъстват не само в правото, но и в много други науки – математика, физика и други. Фикцията обаче не е произволна “измислица”, а е особен метод на научно мислене, при който е налице съзнателно отклонение от обективно възприетото с цел да се постигнат по-съвършени истини. Това се отнася и до правните фикции като вид фикция в науката. Още римските юристи широко са използвали правните фикции, за да могат да изразят чрез тях правни решения, които са смятали за справедливи и съвършени, но не са се покривали с обективната действителност. Правната фикция се определя като особен метод на правно мислене и правно познание, при който е налице съзнателно отклонение от реално даденото и възприетото, за да се постигнат по-съвършени, по-задоволителни правни резултати или за по-голяма плътност на правния ред като цяло. При фикциите в правото съществуват два основни елемента, които трябва да съществуват кумулативно: 1) субективен или гносеологически (познавателен) елемент, който по определен начин засяга реално съществуващите юридически факти; 2) целеви или телеологически елемент. Правните фикции не се осланят на непосредственото и обективно даденото. Субективният елемент закрепя именно съзнателното отклонение от реално съществуващото. Съзнателното отклонение не е резултат на незнание или грешка. Субектът е съвсем наясно с реално съществуващото, за да може категорично да се отклони от него и по този начин да закрепи в правните норми нещо съвсем различно и несъответстващо на познатата му действителност. На пръв поглед този елемент пряко диалогизира с основното предназначение на правото точно и ясно да отразява регулираните от него обществени явления и отношения. Законодателят обаче търси в случая нещо, стоящо над реално даденото. Основанието за съзнателното отклонение се съдържа във втория елемент – целевия. Не всяко съзнателно отклонение е фикция. Фикция е това, което е иманентно присъщо, за да се постигнат по-задоволителни и по-справедливи правни резултати. Оказва се, че постигнатото от законодателя чрез използване на правни фикции в много по-голяма степен отговаря на същностните закономерности на правното регулиране, отколкото ако той се беше съобразил точно с реалната действителност. Съществуват условия за закрепването на правните фикции. Те могат да засягат само юридически факти. Съзнателното отклонение се свежда до това, че известни несъществуващи, дори невъзможни факти се смятат при определени предпоставки за обективно съществуващи. Изгражда се фактически състав, който позволява приложението на дадена правна норма, неприложима при други предпоставки. Така например зародишът в утробата на майката се счита за роден и оттук – за субект на правото, когато това е в негова полза. (nasciturus pro iam nato habetur quoties de commodo eius agitur). Налице е ясно разграничение от действителността в сферата на наследственото право, което засяга юридическия факт, определящ приложението на правните норми, регулиращи разпределението на наследство. Налице е стремеж да се защитят евентуалните права на заченатия и да се достигне до по-нови синтетични правни начала. Френският касационен съд, прилагайки същата фикция при разглеждане на дело от 1939 година и въпреки противоположни мнения в доктрината и практиката, е на становището, че дори заченати преди брака следва да се разглеждат като родени, щом това е в техен интерес не само по повод на открито наследство, но и по повод на права, установени по силата на закона. Чл. 61, ал. 3 от Семейния кодекс гласи: “...между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и осиновителя и неговите роднини, от друга, възникват права и задължения като между роднини по произход, а правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се прекратяват.” Юридическите права и задължения при регулирането на отношенията между деца и родители имат своето основание в кръвната връзка. При отношенията осиновители-осиновени законодателят добре съзнава, че подобна връзка не съществува, но за да защити интересите на детето той се отклонява от реалната действителност и урежда отношенията все едно кръвната връзка е налице. Внушава се необходимата отговорност у родителите за осиновеното им дете. Посредством фикцията законодателят стига, от една страна, до много по-пълна интеграция на осиновения в семейството на осиновителите и, от друга, използва съществуващите правни предписания при наличие на кръвно родство при регулиране на отношенията осиновители-осиновен, без да регулира нови правни разписания. Освен че засягат юридически факти, цитираните примери разкриват още една особеност на фикциите – тяхното законодателно установяване и правното им нормативно регулиране. Това става с помощта на правните норми. Обвързаността се състои в това, че правните норми определят юридическите факти или части от тези факти, по отношение на които ще се приложат фикциите. Закрепването на фикциите в правни норми и тяхното нормативно регулиране се извършва от законодателя. Неговата власт по отношение на това по принцип е неограничена, но със някои особености. На първо място тя е стеснена формално, защото ако законодателят може да закрепи една норма там, където счете за най-добре, то той не може да определи като фикция метод, който по своите характеристики не съдържа субективно и съзнателно отклонение от действителността. Също така трябва да се санкционира само онова отклонение, което все пак ще запази същественото в съдържанието на юридическите факти и при което съществуват предпоставки за по-съвършени правни решения. На практика законодателят е неограничен да прави своята преценка, но това трябва да става винаги въз основа на схващанията за същественост и несъщественост, за право и справедливост, за целесъобразност. Професор Венелин Ганев отбелязва, че “нашето правно нормативно и правно познавателно съзнание чувства необходимостта от правни фикции не при абстрактното регулиране на обществените отношения, а при конкретното приложение на установени правни норми към единични случаи.” Само при тях има необходимост да се използват фикции, за да се подведат конкретни фактически състави към съществуващи норми, без те да прилягат точно към съставите, определени от тях. Премине ли се от конкретното приложение към абстрактното установяване на правни норми фикциите стават излишни. При това положение вместо да се прибягва до използването им, би могло направо да се пристъпи към изменение на абстрактните норми и съдържанието им. Въпреки че фикциите са неразривно свързани с юридическите факти, те не са такива факти, а по-скоро правни задължения и последици, приобщени към конкретни фактически състави. Оттук следва и правилото, че те се установяват чрез диспозицията на нормата, а не чрез нейната хипотеза, където е мястото на самите юридически факти. Правните фикции обикновено са подготвителни етапи за формирането и санкционирането на нови, по-съвършени законодателни решения и по-справедливи правни норми. Има обаче и други фикции, чието правно нормативно значение е постоянно и окончателно установено веднъж завинаги. Това са тези отклонения от обективната действителност, които вместо да бъдат преходни етапи, са последна степен в обективното право. Това са фикции, които поради особеното им предметно съдържание, непрекъснато се използват и са неотделим елемент от цялата правна система. Този вид фикции се схваща като единствено възможен и най-ефикасен начин за правно регулиране. Не липсва и критика на фикциите в правната литература. Келзен например, вземайки предвид именно преходното значение на някои фикции, смята, че фикциите са лишени въобще от всякакво научно и познавателно решение, щом като заложеното в тях се използва в съдържанието на по-върховни правни норми, формулирани чрез тях. Професор Ганев счита, че подобно становище е погрешно, от една страна, изхождайки именно от факта, че така се пропускат всички онези фикции със трайно значение и използване в правото и, от друга, защото се разглежда крайният момент, настъпил след постигане на тяхната познавателна функция и оформяне на нови по-съвършени правни норми, а не в момента на приложението им и необходимото им използване. Класификация Широкото присъствие на фикциите в позитивното право, както и при презумпциите, предполага и тяхната класификация. В зависимост от мястото си и ролята си в правния ред фикциите могат да бъдат позитивноправни и догматични. Позитивноправните фикции са част от самата национална правна система. При тях е налице отклонение от обективната действителност с цел прилагане на определена правна норма. Същестува вътрешна разделение на позитивноправните фикции в зависимост от това как са създадени и в зависимост от насочеността си. Според критерия за създаването им те могат да бъдат законодателни – приемани от законодателя, и юриспруденциални – създадени от съдебната практика и налични в конкретни съдебни решения. В зависимост от насочеността си позитивноправните фикции могат да бъдат: 1) фикции за юридически факти – при тях е налице приемане на факт, който съвсем съзнателно не отговаря на действителността и този именно факт вече ще породи определени правни последици; такава е фикцията за заченатия при откриване на наследство например; 2) фикции за правни последици, където вече самата действителност, която ще се установи не отговаря на реално даденото. Според чл. 50 ал. 1 от Закона за нормативните актове (“Тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува”) се приема съществуването на тълкуването преди да бъде дадено, за всички случаи, след като нормата е била приета. Същият е случаят и при договорите, сключени под условие, сбъдването на което има обратно действие (чл. 25 ал. 2 от ЗЗД). Така например ако условието е прекратително, се приема, че договорът не е съществувал, което не отговаря на истината. Догматичните фикции, както личи от наименованието им, се установяват от правната наука и имат най-висока степен на абстрактност. Целта им преди всичко е теоретична – да се даде по-точно и добро обяснение за правни явления и така цялата система да придобие по-завършен вид. Съществува и още един критерий за класификация на фикциите. В зависимост от обсега си – дали се отнасят до определение на термин или израз от правната норма или уреждат правни последици от конкретни юридически факти – фикциите са терминологични и нормативни. Член 110 от Закона за собствеността гласи, че “всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката” е недвижима вещ. Така с тази терминологична фикция законодателят определя движимата вещ за недвижима, ако трайно е прикрепена към недвижима (“земята, растенията, сградите и другите постройки” – чл. 110 от ЗС). Нормативна е фикцията от чл. 240 от ЗЗД, гласяща, че “заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество”. Фикцията определя, че връщането на вещи от същия вид, количество и качество всъщност представлява същата вещ, дадена на заемателя. Отново както при презумпциите, фикциите могат да се разделят на процесуални и материални фикции в зависимост от правния дял, в който са закрепени. Сравнение между фикции и презумпции: прилики и разлики Допирните точки между презумпциите и фикциите като цяло са по-незначителни, но все пак са налице. На първо място и презумпциите, и фикциите са способ на юридическа техника и се закрепят в юридическите актове като истина. На второ място – и презумпциите, и фикциите намират своето закрепяне в правните предписания на съответните актове, дадено им от законодателя и то съзнателно. При фикциите съзнателното отношение се състои във факта, че се закрепя в правната норма едно логично и доказано от практиката в повечето случаи предположение, а при фикциите съзнанието е свързано именно с факта, че се отклоняваме от логичното, от обективно даденото. И двата способа на юридическата техника са мислени операции, чрез които законодателят достига до заключението, че известни факти, макар и невъзприети обективно (фикции) или неустановени чрез непосредствени доказателства (презумпции) следва да се разглеждат като обективно съществуващи или доказани. Различията между тях са много по-съществени и това е логично, защото те все пак са самостоятелни способи, отделени един от друг. Презумпциите не са метод на научно или правно познание, както фикциите. Те са просто допустими от закона доказателствени средства. Чрез презумпцията не се стига до по-съвършено правни решения, тя не го и цели, а установява недоказани факти. Целта на презумпцията е процесуално доказателствена, а на фикцията – научно познавателна. От тук следва, че презумпциите никога не включват в себе си съзнателно отклонение от реално даденото, те не се стремят да се отклонят от емпиричната действителност, както е при фикциите. Назначението на презумпциите се изчерпва с установяване на един невъзприет и недоказан факт, за да може към него да се приложат съответни правни норми. Все пак презумпциите не са лишени от каквото и да е познавателно значение, но при тях, за разлика от фикциите, то не е пряко, а косвено – косвено значение на доказателствените средства и доказателствените методи. Различия се наблюдават и при логическото построение на презумпциите и фикциите. Презумпциите имат индуктивен характер, те вървят от обобщаване на множество частни съждения до общо правило, приложимо в по-голямата част за всички конкретни случаи. При фикциите това съвсем не е налице. При тях не се наблюдава нито индукция, нито дедукция. Фикциите заменят обективно даденото с нещо несъществуващо, но достатъчно, за да се постигнат по-справедливи правни резултати. Те са усложнена категория съждения, въз основа на които утвърждаването на реално липсващи или отричането на констатирани дадености е логично оправдано с оглед на целевия им елемент. Фикциите се различават и по своето психологическо естество. Човешкото съзнание определя онези явления от обективната действителност, които според него противоречат на първоначално замисленото правото да бъде адекватен обществен регулатор. Веднъж регистрирано несъответствие, се пристъпва към “фингиране” на действителността. Цели Презумпциите имат познавателно значение за доказателствените средства в правното регулиране, а практическото им значение се свързва с прехвърлянето на тежестта на доказването. Целта на презумпциите е да установят процесуалната истина – тази, до която се достига с помощта на съответни процесуални норми и тяхното прилагане. Презумпциите са необходима предпоставка за по-добро приложение на конкретни правни норми. Що се отнася до правните фикции, още в определението за тях присъства и целта, с която се използват. Тяхното използване е често пъти наложително за постигане на по-съвършени правнонормативни и правнотеоретични резултати. Употребата на фикциите се оправдава тогава, когато прилагането на съществуващите правни норми, отговарящи на реално даденото, не води до по-добри правни резултати, а в същото време все още липсват други такива, които да изпълнят тези резултати. При правните фикции чрез волята на законодателя буквално се моделира и преобразува самата действителност с цел тя да се осмисли по-пълно, а и да се премахнат празнините на цялата правна система. Преобразяването на реалността е необходимо условие за законодателя да изпълни много по-справедливо и по-пълно своята функция за правно регулиране. По този начин фикциите са не само метод на правни мислене и познание, но и средство и предпоставка за по-съвършено развитие на позитивното право въобще. Правните фикции и презумпции играят роля на своеобразни връзки в нормативната действителност с цел нейната по-голяма плътност и логичност. Използвана литература: Ганев, В. Учебник по обща теория на правото, т. II, част първа: Правни субекти, С., 1945. Милкова, Д. Юридическа техника, С., 2002. Павлова, М. Гражданско право – обща част, С., 2002. Ташев, Р. Обща теория на правото – основни правни понятия, С., 2004.