ТВОР­ЧЕС­КО­ТО НАС­ЛЕД­С­Т­ВО НА ИВАН ВА­ЗОВ

Ху­до­жес­т­ве­на изя­ва­на един от най-дра­ма­тич­ни­те и пре­лом­ни пе­ри­о­ди в на­ци­о­нал­но­то ни раз­ви­тие, твор­чес­т­во­то на Иван Ва­зов ос­та­ва не са­мо ка­то сим­вол на раж­да­не­то и ут­вър­ж­да­ва­не­то на но­ва­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра, но и ка­то не­от­де­лим еле­мент от ис­то­ри­чес­ка­та ни и кул­тур­на па­мет.
Ро­ден и въз­пи­тан в буд­на и де­мок­ра­тич­на сре­да, в град със съх­ра­не­ни на­род­нос­т­ни тра­ди­ции и опа­зен пат­ри­о­ти­чен дух, той прев­ръ­ща твор­чес­т­во­то си в ху­до­жес­т­вен из­раз на оно­ва дей­но и го­ре­що ро­до­лю­би­во чув­с­т­во, ко­е­то оп­ре­де­ля изя­ви­те му от не­го­ви­те най-ран­ни мла­деж­ки го­ди­ни.
Ва­зов прев­ръ­ща те­ма­та за на­ци­о­нал­но­ос­во­бо­ди­тел­ни­те бор­би в ос­нов­на те­ма на твор­чес­т­во­то си-"Пря­по­рец и гус­ла", "Тъ­ги­те на Бъл­га­рия", "Из­бав­лен­йе", и по-къс­ни­те му твор­би - "Епо­пея на заб­ра­ве­ни­те", "Не­ми­ли-нед­ра­ги", "Под иго­то".
Нас­тъ­пи­ли­те след Ос­воб­ж­де­ни­е­то по­ли­ти­чес­ки пар­ти­зан­с­т­ва и бор­би, ут­вър­ж­да­ва­щи­те се ко­рис­то­лю­би­ви и его­ис­тич­ни стре­ме­жи, идей­но­то из­д­реб­ня­ва­не и ду­хов­но­то опош­ля­ва­не дъл­бо­ко на­ра­ня­ват чув­с­т­ви­тел­но­то сър­це на тво­ре­ца и оп­ре­де­дят ос­нов­ни­те на­со­ки в сле­дос­во­бож­ден­с­ко­то му твор­чес­т­во.Ре­ак­ци­я­та сре­щу съв­ре­ми­е­то раж­да кри­ти­чес­ки­те му раз­ка­зи "Кан­ди­дат за ха­ма­ма", "Епо­ха-кър­мач­ка на ве­ли­ки хо­ря"-"Слад­ко­ду­мен гост на дър­жав­на­та тра­пе­за", “Тра­ви­а­та”,”Тъ­мен ге­рои”. Тя ос­мис­ля идей­но-емо­ци­о­нал­ния па­тос на сти­хот­во­ре­ни­я­та "Ве­кът", "Пус­то­та", "Апа­ти­я­та"^ "Ли­нее наш­то по­ко­ле­ние”.”Ела­те ни виж­те". И кол­ко­то по­е­тът е скло­нен към ро­ман­тич­но иде­а­ли­зи­ра­не и хи­пер­бо­ли­зи­ра­не в нос­тал­гич­ния ог­лед към ми­на­ло­то, към ге­ро­ич­ни­те му вър­хов­ни изя­ви ("Едо­пея на заб­ра­ве­ни­те",”Под иго­то"),тол­ко­ва той е под­чер­та­но прав­див и кри­тич­но без­ком­п­ро­ми­сен в со­ци­ал­но-ду­хов­ния и нрав­с­т­вен ана­лиз на нас­то­я­ще­то. Ра­зо­ча­ро­ва­ни­е­то от но­ва­та со­ци­ал­но-по­ли­ти­чес­ка и иде­и­но-ду­хов­на на­ци­о­нал­на кри­за, нас­тъ­пи­ла след Пър­ва­та све­тов­на вой­на, пред­йз­вик­ва нов осо­бе­но бо­лез­нен пре­лом в твор­чес­ко­то съз­на­ние на по­е­та. Ва­зов об­ръ­ща пог­ле­да си "на­вът­ре", към соб­с­т­ве­на­та си ду­шев­ност, към ин­тим­но-сък­ро­ве­ния свят на чо­веш­ко­то си сър­це. От то­зи пе­ри­од да­ти­ра сти­хос­бир­ка­та му "Лю­ле­ка ми за­ми­ри­са”,в ко­я­то той да­ва ли­ри­чен из­раз на емо­ци­о­нал­ни­те си пре­жи­вя­ва­ния.
Об­ра­зът на Бъл­га­рия и съд­ба­та на бъл­га­ри­на имат все­ос­мис­ля­ща стой­ност в бо­га­то­то Ва­зо­во ли­те­ра­тур­но нас­лед­с­т­во.Те са в ос­но­ва­та как­то на идей­но-те­ма­тич­ни­те му тьрсе­ния, та­ка и в ху­до­жес­т­ве­на­та при­ро­да на по­е­ти­ка­та му.В по­е­зи­я­та на тво­ре­ца мо­гат да се очер­та­ят раз­лич­ни те­ма­тич­ни кръ­го­ве, но в тях­но­то при­вид­но мно­го­об­ра­зие не­из­мен­но от­к­ри­ва­ме об­ра­за на ро­ди­на­та-кра­со­та­та на ней­на­та при­ро­да бо­гат­с­т­ва­та на зе­мя­та й, бла­гоз­вуч­ност­та на реч­та й, съд­ба­та на на­ро­да й.
Те­ма­та за на­ци­о­нал­но­ос­во­бо­ди­тел­ни­те бор­би на бъл­га­ри­на ос­та­ва оп­ре­де­ля­ща в твор­дес­д­сия свят на Ва­зов. Ра­зо­ча­ро­ван от кра­ха на въз­рож­ден­с­ки­те иде­а­ли, от об­щес­т­ве­но­то и по­ли­ти­чес­ко не­съ­вър­шен­с­т­во на но­во­ос­во­бо­де­на Бъл­га­рия, дъл­бо­ко за­сег­нат от нрав­с­т­ве­но­то дег­ра­ди­ра­не и лес­на­та "заб­ра­ва" на свет­ли­те ис­то­ри­чес­ки лич­нос­ти. Ва­зов съз­да­ва сво­я­та "Епо­пея на заб­ра­ве­ни­те”, чи­я­то въз­дейс­т­ва­ща си­ла не от­с­лаб­ва и до днес. Нес­лу­чай­но"Епо­пе­я­та” за­поч­ва с ода­та "Лев­с­ки". В лич­ност­та на Апос­то­ла тво­ре­цът въп­лъ­ща­ва съз­вуч­но­то един­с­т­во м/у пат­ри­о­тич­на­та все­от­дай­ност и ви­со­ка­та лич­на нрав­с­т­ве­ност, м/у съз­на­ни­е­то за дълг към ро­ди­на­та. Още в мо­но­ло­га на ге­роя по­е­тът из­ра­зя­ва ос­нов­ни­те идей­ни ори­ен­ти­ри на твор­ба­та си - ут­вър­ж­да­ва­не­то на лю­бов­та към чо­ве­ка, на бор­ба­та за спра­вед­ли­вост и щас­тие, на ху­ман­на­та ми­сия на чо­веш­кия жи­вот. И имен­но та­зи ху­ман­на наг­ла­са раж­да и ос­мис­ля пат­ри­о­тич­на­та са­мо­жер­т­ве­ност, без­ко­рис­т­но­то се­бе­от­ри­ца­ние, без­ре­зер­в­на­та все­от­дай­ност.
Идей­но­то и ду­хов­но съз­ря­ва­не, ви­со­ти­те, до ко­и­то дос­ти­га на­ци­о­нал­ни­ят дух, Ва­зов блес­тя­що пре­съз­да­ва в ода­та "Ко­чо”.Ге­ро­ич­на­та са­моц­зя­ва на от­дел­ни­те лич­нос­ти в та­зи ода се прев­ръ­щат в прин­ци­пи на ко­лек­тив­но­то дейс­т­вие.В нап­рег­на­та­та ат­мос­фе­ра на съп­ро­ти­ва­та, в не­по­ко­ле­би­мия бор­бен дух, в над­де­ля­ва­не­то над стра­ха и ужа­са и в съз­на­тел­ния из­бор на смърт­та Ва­зов ут­вър­ж­да­ва гор­да­та изя­ва на въз­ро­де­но­то на­ци­о­нал­но съз­на­ние.

Пе­ру­щи­це блед­на, гнез­до на ге­рои,
сла­ва! Веч­на сла­ва на че­да­та твои,
на твой­та пе­пел и на твоя гроб,
де­то храб­ро пад­на еъс­та­на­лий роб!

Об­що­чо­веш­ки сми­съл Ва­зов вла­га и в ин­тим­но­сък­ро­ве­ни­те си из­по­ве­ди, съб­ра­ни в сти­хос­бир­ка­та "Лю­ле­кът ми за­ми­ри­са". Пре­на­соч­вай­ки вни­ма­ни­е­то си от на­ци­о­нал­но и со­ци­ал­ноз­на­чи­ми­те съ­би­тия и проб­ле­ми към вът­реш­ния свят на чо­ве­ка, към ду­хов­ни­те и пси­хо­ло­ги­чес­ки­те му из­жи­вя­ва­ния, към фи­ло­соф­с­ки­те и етич­ни­те му раз­мис­ли, по­е­тът пот­вър­ж­да­ва бо­гат­с­т­во­то на твор­чес­ко­то си съз­на­ние, нез­чер­па­е­мост­та на ли­ри­чес­ки­те си въз­мож­нос­ти. По­е­зи­я­та на Ва­зов има ха­рак­тер на ис­тин­с­ко ес­те­ти­чес­ко яв­ле­ние в раз­воя на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра, ко­я­то очер­та­ва но­ви­те и ис­тин­с­ки пъл­но­цен­ни ху­до­жес­т­ве­ни хо­ри­зон­ти на на­ци­о­нал­но­то ни по­е­тич­но из­кус­т­во.
про­за
Не по-мал­ко бо­га­та, из­ра­зи­тел­на и зна­чи­ма е и Ва­зо­ва­та про­за. В ис­тор­й­чес­кия раз­вой на то­зи ли­те­ра­ту­рен вид тво­ре­цът се ут­вър­ж­да­ва ка­то пър­во­съз­да­теп на пъл­но­цен­ния бъл­гар­с­ки ро­ман, ка­то пръв майс­тор на къ­сия раз­каз
"Под иго­то" чес­то се оп­ре­де­ля ка­то ис­то­ри­чес­ки ро­ман. Но в не­го­ва­та ос­но­ва мо­жем да от­к­ри­ем кол­ко­то ху­до­жес­т­ве­на­та въз­с­та­нов­ка на зна­чи­ми­те на­ци­о­нал­ни съ­би­тия, тол­ко­ва и по­вес­т­во­ва­ни­е­то за би­та и нра­ви­те на бъл­га­ри­на, за не­го­вия ду­хо­вен мир, за жи­те­ис­ка­та му и со­ци­ал­на фи­ло­со­фия, за нрав­с­т­ве­ни­те му и етич­ни въз­г­ле­ди. Ин­те­ре­сът му е на­со­чен към пре­съз­да­ва­не на ду­хов­ни­те про­це­си, свър­за­ни с Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние, към из­с­лед­ва­не­то и тъл­ку­ва­не­то­на пси­хо­ло­ги­чес­ки­те из­ме­не­ния, нас­тъ­пи­ли в чо­веш­ко­то съз­на­ние, към об­щес­т­ве­но­то раз­д­виж­ва­не и ма­со­вия пат­ри­о­ти­чен по­дем.
Ва­зов въ­веж­да чи­та­те­ля в ат­мос­фе­ра­та и ду­ха на епо­ха­та прос­ле­дя­вай­ки жи­тейс­ка­та съд­ба на глав­ния ге­рой Бо­и­чо Ог­ня­нов. С ус­та­но­вя­ва­не­то му в Бя­ла чер­к­ва, с раз­ка­за за лич­ни­те му пре­жи­вя­ва­ния и пре­меж­дия, за кон­так­ти­те му с хо­ра­та и об­щес­т­во­то,тво­ре­цът раз­г­ръ­ща бо­га­то­то плат­но на ежед­нев­ния и съ­щев­рен­но из­к­лю­чи­те­лен от ис­то­ри­чес­ка глед­на точ­ка жйвот на бъл­га­ри­на. Под­чер­та­но­то вни­ма­ние към би­то­вия жи­вот, към ежед­нев­ни­те гри­жи на хо­ра­та, към обик­но­ве­на­та им жи­тейс­ка
Фи­ло­со­фия пат­ри­ар­хал­на­та им ло­ги­ка е свър­за­но с ос­нов­ни­те иде­и­ни на­со­ки на про­из­ве­де­ни­е­то- да се от­ра­зи он­зи про­цес на ду­хов­но из­ме­не­ние, кой­то прев­ръ­ща ро­ба в бун­тов­ник, ра­зум­ния ре­а­лист - в без­ко­рис­тен и все­от­да­ен ро­ман­тик.
Осо­бе­но по­ка­за­те­ден в то­ва от­но­ше­ние е пре­ло­мът, кой­то из­жи­вя­ва чор­ба­д­жи Мар­ко. Оли­цет­во­ре­ние на ти­пич­ния сре­ден бъл­га­рин, на ут­вър­де­но­то пат­ри­ар­хал­но съз­на­ние, на трез­вия ре­а­ли­зъм и неп­рик­ри­тия скеп­ти­ци­зъм, то­зи ге­рой от­ра­зя­ва оне­зи нап­рег­на­ти и дра­ма­тич­ни ета­пи, ко­и­то илюс­т­ри­рат пре­хо­да от от­ри­ца­ни­е­то на ед­на идея към ней­но­то ка­те­го­рич­но ут­вър­ж­да­ва­не, от от­х­вър­ля­не­то й към ней­но­то без­ре­зер­в­но и въз­тор­же­но при­е­ма­не. Не тол­ко­ва жер­т­ви­те, фи­зи­чес­ко­то на­си­лие и жес­то­кост­та, кол­ко­то ду­хов­ни­ят пог­ром на меч­ти­те и кру­ше­ни­е­то на ис­то­ри­чес­ка­та вя­ра ос­мис­лят мрач­ни­те и по­тис­ка­щи, без­на­деж­д­но от­ча­и­ва­щи и без­пер­с­пек­тив­ни кар­ти­ни във фи­нал­ни­те час­ти на ро­ма­на.
В стре­ме­жа си да по­ка­же ми­на­ло­то в не­го­ви­те най-ве­ли­ча­ви фор­ми, ге­ро­и­те - в най-съ­вър­ше­на свет­ли­на, Ва­зов из­пол­зу­ва иде­а­ли­за­ци­я­та и хи­пер­бо­ли­за­ци­я­та ка­то ос­нов­ни сред­с­т­ва, за да вну­ши пред­с­та­ва­та за из­к­лю­чи­тел­ни­те нрав­с­т­ве­ни и мо­рал­ни дос­тойн­с­т­ва на бор­ци­те за на­род­на сво­бо­да. И не тол­ко­ва към жи­тейс­ка прав­до­по­доб­ност, кол­ко­то към об­щес­т­ве­ноп­си­хо­ло­ги­чес­ко и ду­хов­но-етич­но въз­дейс­т­вие над съв­ре­мен­ни­ка се стре­ми той.
Как­то впо­е­зи­я­та. та­ка и в про­за­та на Ва­зов връ­ща­не­то в ми­на­ло­то е под­чи­не­но на за­да­ча­та за "об­ла­го­ро­дя­ва­не"на нас­то­я­ще­то. Та­ки­ва са под­бу­ди­те му не са­мо за съз­да­ва­не­то на "Под иго­то", но и за ня­кои от раз­ка­зи­те му, ка­то "Ед­на бъл­гар­ка" и "Дя­до.Йо­до.". Из­ди­га­не­то на на­род­длю­би­е­то във висш мо­тив на лич­но­то по­ве­де­ние, пре­неб­рег­ва­не­то до­ри на соб­с­т­ве­но­то стра­да­ние в име­то­на на­ро­до­по­лез­до­то де­ло прев­ръ­щат об­ра­за на ба­ба Илий­ца не прос­то във въп­лъ­ще­ние на по­ло­жи­тел­но­то на­род­но на­ча­ло, а в нрав­с­т­вен кри­те­рий за но­во­то об­щес­т­ве­но­ус­т­ройс­т­во.
Ро­до­лю­бец и де­мок­рат, ис­к­рен ху­ма­нист, Ва­зов про­я­вя­ва твър­де про­ти­во­ре­чи­во от­но­ше­ние към ис­то­ри­чес­ка­та сто­и­ност на вой­ни­те. Ка­то из­пи­та­ние на чо­веш­ка­та ус­той­чи­вост, на пат­ри­о­тич­на­та пре­да­ност, на ду­хов­на­та си­ла и во­ля, те са он­зи ис­то­ри­чес­ки миг, в кой­то се про­ве­ря­ват и до­каз­ват ис­тин­с­ки­те на­род­ни и чо­веш­ки доб­ро­де­те­ли. Но съ­щев­ре­мен­но те са и враж­деб­на­та и аг­ре­сив­на стих­йя, ко­я­то "по­губ­ва" чо­веш­ка­та ра­дост, раз­би­ва илю­зи­и­те за щас­тие, раж­да не­из­ка­за­на­та мъ­ка и по­кър­ти­тел­на­та тра­гич­ност.
С то­ва про­ти­во­ре­чи­во въз­п­ри­я­тие про­из­ти­ча и вът­реш­на­та дра­ма­тич­ност на раз­ка­зи­те "Иде ли?" и "Въл­ко на вой­на". Ус­по­ред­но с прек­ло­не­ни­е­то пред чо­веш­ка­та храб­рост, пред ви­со­ко­то пат­ри­о­тич­но съз­на­ние на ге­ро­и­те(“Бъл­га­рия на тях гле­да, от тях ча­ка за тях бо­га мо­ли"), в раз­ка­за "Въл­ко на во­и­на" не­у­мо­ли­мо зву­чи и нас­то­я­тел­ни­ят въп­рос: "..за­що се би­ха със сър­би­те". В зак­лю­чи­тел­ни­те ав­то­ро­ви раз­мис­ли ка­те­го­рич­но се на­ла­га яв­но­то от­ри­ца­тел­но от­но­ше­ние към не­о­бос­но­ва­на­та жер­т­ве­ност, към без­с­мис­ле­но­то чо­веш­ко из­т­реб­ва­не в бе­зу­ми­е­то на вой­на­та: "Но ме­не ми се чи­ни, че има със сто­ти­ци хи­ля­ди прос­ти ора­чи ка­то Въл­ка и у нас, и у съ­се­да, ко­и­то пла­ти­ха с па­ра­та си и с кръв­та си лук­са на тая вой­на, а още не мо­гат да си обяс­нят ко­му бе­ше тя тол­коз прит­ряб­ва­ла и за­що я нап­ра­ви­ха не­об­хо­ди­ма, ко­га­то там трябваше само слънце дъжд и време.
Във всеки момент от общиствените си и художиствени изяви авторят се ръководи от високи национални и об­що­чо­веш­ки прин­ци­пи и иде­а­ли. Съз­на­ни­е­то му ви­на­ги е го­то­во да от­ре­а­ги­ра на ак­ту­ал­но­то и стой­нос­т­но­то, да ут­вър­ди зна­чи­мо­то и да от­х­вър­ли дреб­на­во­то. Об­сегьт на граж­дан­с­ко­то му и твор­чес­ко вни­ма­ние е до­тол­ко­ва ши­рок, до­кол­ко­то бо­га­та и съ­дър­жа­тел­на е същ­ност­та на съв­ре­ми­е­то му. Пре­вър­на­то в ис­тин­с­ка "ху­до­жес­т­ве­на ле­то­пис" на на­ци­я­та, ця­лос­т­но­то му ли­те­ра­тур­но нас­лед­с­т­во и ка­то идей­но-те­ма­тич­но мно­го­об­ра­зие, и ка­то ес­те­ти­чес­ко дос­ти­же­ние с пра­во мо­же да се оп­ре­де­ли ка­то епо­ха в раз­воя на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра.