СВЕ­ТЪТ НА ЙОВ­КОВ - ДУ­ШЕВ­НО ВЕ­ЛИ­ЧИЕ И НРАВ­С­Т­ВЕ­НА КРА­СО­ТА НА ЧО­ВЕ­КА

В бъл­гар­с­ка­та про­за Й. Йов­ков е пи­са­те­лят с най-ця­лос­т­на кон­цеп­ция за би­ти­е­то. Той не при­е­ма дейс­т­ви­тел­ност­та, на ко­я­то е сви­де­тел, и про­ти­во­пос­та­вя на нея вто­ра ху­до­жес­т­ве­на дейс­т­ви­тел­ност, при­ли­ча­ща на ре­ал­на­та, но съз­да­де­на спо­ред Йов­ко­во­то раз­би­ра­не за све­та и чо­ве­ка.То­зи ес­те­ти­чес­ки пре­об­ра­зен свят има ко­ре­ни в жи­во­та. Той е ре­ле­фен, осе­за­ем и прав­див, но и ро­ман­ти­чен. Иов­ко­во­то ми­роз­ре­ние е хар­мо­нич­но, оду­хот­во­ре­но и кра­си­во. Ко­га­то стъ­пим в не­го, пред нас се раз­к­ри­ват ве­ли­ки­те тайн­с­т­ва на чо­веш­ка­та ду­ша.
В "Ста­роп­ла­нин­с­ки ле­ген­ди" е въз­к­ре­сен бъл­гар­с­ки­ят жи­вот от епо­ха­та на Въз­раж­да­не­то с не­го­ви­те най-дра­ма­тич­ни про­я­ви, с не­пов­то­ри­ми­те лич­нос­ти и ха­рак­те­ри, с из­к­лю­чи­тел­ни­те чув­с­т­ва и страс­ти - и всич­ко то­ва пос­та­ве­но в ед­на ро­ман­тич­на рам­ка, раз­ка­за­но с при­пов­диг­нат епи­чен тон, на­ри­су­ва­но с яр­ка жи­во­пис­ност. Ос­нов­на­та худ­б­жес­т­ве­на.цел на "Ста­роп­ла­нин­с­ки ле­ген­ди" е да се по­ка­же си­ла­та и кра­со­та­та на чо­веш­ка­та при­ро­да и то­ва е пос­тиг­на­то в об­ра­зи­те на Ин­д­же, Ши­бил, Ти­ха, бай Ру­си-Са­пун­д­жи­я­та и др.
Нрав­с­т­ве­но­то пре­раж­да­не на Ин­д­же за­поч­ва от спо­ме­на: "Млад бе­ше то­га­ва Ин­д­же, не скъ­пе­ше жи­во­та си, не се бо­е­ше от смърт­та. Ни­ко­га не де­ле­ше доб­ро­то и зло­то, ни­ко­га не бе­ше се за­пит­вал кое е грях и кое не...и по­мис­ли, че си­ла­та му е без­мер­на, а во­ля­та му - за­кон за всич­ки." Пре­ло­мът в ду­ша­та на ге­роя нас­тъп­ва с осъз­на­ва­не­то на на­род­на­та бе­да'.' "Ка­то че ед­вам се­га се от­во­ри­ха очи­те му и той ви­дя кол­ко е зло­чер­та зе­мя­та, по ко­я­то вър­ве­ше..." Но­во­то нрав­с­т­ве­но съз­на­ние на Ин­д­же се виж­да в пре­об­ра­зе­на­та под не­го­ва­та зак­ри­ла зе­мя. Ге­ро­ят слу­ша при­ту­лен зад дър­ве­та­та пе­сен­та на жет­вар­ки­те, "не­що слад­ко се то­пи в гър­ди­те", а от очи­те му па­да пър­ва­та съл­за. Той е от­к­рил го­ля­мо­то и въз­ви­ше­но­то, ко­е­то ще го приб­ли­жи до ду­шев­на­та хар­мо­ния.
Пре­ло­мът у Ин­д­же по­чи­ва вър­ху ло­ги­ка­та на ця­ло­то идей­но съ­дър­жа­ние на твор­ба­та, но и вър­ху ло­ги­ка­та на са­мия ха­рак­тер. То­ва е ха­рак­тер си­лен, ця­лос­тен, за­май­ващ, не­о­буз­дан и в доб­ро­то, и в зло­то.
Лю­бов­та на Ши­бил е из­раз на ду­хов­на си­ла, ко­я­то из­ви­ся­ва чо­век до ръс­та на пла­ни­на­та. Ши­бил е млад и ху­бав, мъ­жес­т­вен и су­ров. Ос­вен фи­зи­чес­ка не­го­ва­та кра­со­та е в раз­цъф­тя­ва­не­то на нрав­с­т­ве­ни по­ри­ви, във вът­реш­на­та му сво­бо­да. Той не поз­на­ва ко­ле­ба­ни­я­та. След­ва ре­ше­ни­я­та си не­от­к­лон­но. Ня­ма страх от смърт­та. Йов­ко­ви­те ге­рои са чуж­ди на мъ­чи­тел­ни­те вът­реш­ни про­ти­во­ре­чия, на съм­не­ни­я­та и раз­д­во­е­ни-ята на мо­дер­ния чо­век. Те са ду­шев­но ця­лос­т­ни. Най-чес­то из­жи­вя­ва­ни­я­та им не са слож­ни, но пъл­нок­ръв­ни - в то­ва съ­зи­ра­ме кос­ве­на­та ре­ак­ция на Йов­ков сре­щу ес­те­ти­ка­та на сим­во­лиз­ма и сре­щу ети­ка­та на чо­веш­ко­то раз­д­во­е­ние.
Смърт­та на Ши­бил е прос­та и ве­ли­ко­леп­на пе­сен за ве­ли­чи­е­то на хай­ду­ти­на и си­ла­та на лю­бов­та. Ши­бил вър­ви ог­рян от про­лет­но­то слън­це, ка­то оре­ол око­ло осан­ка­та му са ве­не­цът на Бал­ка­на и цвет­ни­те об­ла­ци на овош­ки­те. Пос­ле меж­ду два­та тру­па ка­то пет­но кръв се чер­ве­нее ка­рам­фил. Всич­ко в то­зи раз­каз зву­чи на стру­на­та на най-ви­со­ка и най-чис­та ро­ман­ти­ка - и об­с­та­нов­ка­та, и съ­би­ти­е­то, и при­ро­да­та. Та­зи ро­ман­ти­ка е плод на го­ля­ма­та лю­бов на Йов­ков към чо­ве­ка, на вя­ра­та му в кра­со­та­та, за­ло­же­на в чо­веш­ка­та ду­ша.
И Ши­бил, и Те не поз­на­ват по­ло­вин­ча­тос­ти­те в жи­во­та, от­да­ват се на же­ла­ни­я­та си док­рай, за тях не съ­щес­т­ву­ват прег­ра­ди­те на об­щоп­ри­е­та­та нор­ма­тив­ност. Та­ка­ва е Ти­ха от "През чу­ма­во­то" - ни­що не мо­же да я спре в жер­т­ве­на­та й лю­бов - до­ри смърт­та. От по­ро­да­та на сил­ни­те и влас­т­ни­те на­ту­ри е и ней­ни­ят ба­ща Ха­д­жи Дра­ган. Ре­ше­ни­е­то на ба­ща­та и дъ­ще­ря­та да нап­ра­вят сват­ба по чу­ма­во вре­ме е опит да се пов­диг­не ду­хът на се­ло­то, да се пре­въз­мог­нат стра­хът и ужа­сът. Сбор­ни­кът "Ве­че­ри в Ан­ти­мов­с­кия хан" е пър­ва­та "доб­ру­д­жан­с­ка кни­га" на Йов­ков. Оду­хот­во­ре­ни­те прос­т­ран­с­т­ва на доб­ру­д­жан­с­ка­та шир зае-мат ос­нов­но мяс­то в Йов­ко­ва­та ху­до­жес­т­ве­на все­ле­на. Раз­ка­зи­те от "Ве­че­ри в Ан­ти­мов­с­кия хан" са об­лъх­на­ти от свет­ла нос­тал­гия по ми­на­ло­то пре­ди вой­ни­те и на­веж­дат на раз­мис­ли за веч­но­то и пре­ход­но­то в жи­во­та. Те­зи раз­мис­ли пи­са­те­лят вграж­да и в сю­же­та - пе­чал­ния фи­нал на ха­на, от кой­то ос­та­ва са­мо ше­па пе­пел, сим­во­ли­зи­ра­ща пре­ход­ност­та на чо­веш­кия жи­вот и зем­ни­те не­ща.
Раз­ка­зът "Пе­сен­та на ко­ле­ле­та­та" съ­дър­жа раз­гър­на­та ме­та­фо­ра за чу­до­то на твор­чес­кия труд. Са­ли Яшар меч­тае да нап­ра­ви "се­бап", без­ко­рис­т­но бла­го­де­я­ние. След про­дъл­жи­тел­на бо­лест той се за­мис­ля, че смърт­та ще из­т­рие спо­ме­на за не­го, за­що­то ня­ма и си­но­ве, ко­и­то да го нас­ле­дят. Пле­ня­ва го иде-ята да съг­ра­ди чеш­ма. Пред­с­та­вя си ней­на­та изо­бил­на и бла­го­дат­на во­да сред су­хо­то по­ле. Пос­ле от­к­ри­ва, че чрез пе­е­щи ка­ру­ци ще при­със­т­ва по-осе­за­е­мо в жи­во­та на хо­ра­та от­кол­ко­то, ако ос­та­ви име­то си вър­ху ка­мък.
Ге­ро­ят на сел­с­ка­та про­за - обик­но­ве­ни­ят чо­век, бед­ни­ят се­ля­нин, Йор­дан Йов­ков из­ди­га до сфе­ри­те на най-бла­го­род­ни­те ду­хов­ни тре­пе­ти. В раз­ка­зи­те "Се­ра­фим", "По жи­ца­та", "Дру­го­се­лец" про­ли­ча­ва уме­ни­е­то на пи­са­те­ля да из­ве­де об­ра­за на из­мъ­че­ния от жи­во­та чо­век до вър­хо­ве­те на всич­ки нрав­с­т­ве­ни доб­ро­де­те­ли.
Го­ля­ма е обич­та на Йов­ков към тру­до­вия чо­век от на­ро­да. Със съ­чув­с­т­вие и дъл­бо­чи­на пре­съз­да­ва не­го­ва­та тра­ге­дия. В раз­ка­за "Дру­го­се­лец" е впле­те­на дреб­на случ­ка - ока­я­но бе­ден се­ля­нин е об­ви­нен,, че за­ед­но с кон­че­то си е на­га­зил в из­к­ла­си­ла ни­ва. В ед­на дос­та ши­ро­ка ек­с­по­зи­ция пи­са­те­лят раз­к­ри­ва нас­т­ро­е­ни­я­та на зе­ме­дел­ци­те, раз­го­во­ри­те и гри­жи­те им да опа­зят ро­де­но­то на по­ле­то. Мно­жес­т­во­то нас­т­ръх­ва ожес­то­че­но сре­щу дру­го­се­ле­ца, но при ви­да на жал-ка­та си­ро­маш­ка ке­сия и тре­пе­ре­щи­те пръс­ти вне­зап­но се про­буж­да със­т­ра­да­ни­е­то и же­ла­ни­е­то да по­мог­нат. Об­ра­тът към чо­ве­щи­на и ху­ма­ни­зъм с пре­диз­ви­кан от бед­ня­ка и пи­я­ни­ца­та То­раш­ко, кой­то прос­тен­ва: "Брат­ко, брат­ко, от те­бе ли на­ме­ри­ха да ис­кат па­ри, брат­ко!" "По жи­ца­та" е раз­каз за стра­да­ни­е­то и на­деж­да­та, за без­г­ра­нич­на­та чо­веш­ка мъ­ка и за не­из­то­щи­ма­та чо­веш­ка вя­ра в чу­до­то. На та­зи вя­ра в чу­до­то Йов­ков е на­ме­рил ярък сим­вол - бя­ла­та ляс­то­ви­ца - един от цен­т­рал­ни­те об­ра­зи-сим­во­ли в твор­чес­т­во­то му. По­ра­зи­тел­но е поз­на­ни­е­то на пи­са­те­ля за из­ра­за на чо­веш­ка­та мъ­ка: той я от­к­ри­ва в без­б­рой се­тив­ни бе­ле­зи, в де­тай­ли­те на сел­с­ка­та дре­ха, в по­ход­ка­та, го­во­ра, ми­ми­ка­та и жес­та, ала най-ве­че - в ези­ка на очи­те. Ако Гун­чо е въп­лъ­ще­ние на чо­веш­ка-та бла­гост, ду­шев­на ме­ко-та и неж­ност, то Мо­ка­ни­на е из­ра­зи­тел на на­род­на­та мъд­рост и ми­ло­сър­дие. Той е от оне­зи Йов­ко­ви ге­рои, ко­и­то съ­зер­ца­ват жи­во­та с пър­ви­чен фи­ло­соф­с­ки усет и за­то­ва са спо­соб­ни да нап­ра­вят обоб­ще­ние за зло­то и доб­ро­то, за пре­ход­но­то и веч­но­то в не­го.^Це­ли­ят раз­каз "По жи­ца­та" е ед­на слож­на и дра­ма­тич­на иг­ра на пог­ле­ди.' Гун­чо гле­да на окол­ния свят с не­виж­дащ пог­лед, Мо­ка­ни­на - об­рат­но, е зрящ за най-не­за­бе­ле­жи­ми­те бе­ле­зи на мъ­ка­та и бол­ка­та. Мъл­ча­ли­во, са­мо с очи два­ма­та се съ­ю­зя­ват в бла­го­род­на­та лъ­жа, за да опа­зят Нон­ки­на­та на­деж­да. Пи­та­щи­те очи на мо­ми­че­то "бя­ха още свет­ли, мла­ди и ус­мих­на­ти..." й Мо­ка­ни­на без­к­рай­но пов­та­ря, че те­зи очи ще ви­дят бя­ла­та ляс­то­ви­ца, ма­кар са­ми­ят той да не вяр­ва в чу­до­то на спа­се­ни­е­то. Ед­но зло, ед­но стра­да­ние го на­веж­да на ми­съл­та за веч­но­то, без­ко­неч­но и не­от­в­ра­ти­мо чо­веш­ко тег­ло.
Прек­ло­не­ни­е­то пред чо­ве­ка иг­рае твър­де важ­на ро­ля в твор­чес­т­во­то на Йов­ков. То еман­ци­пи­ра ети­ка­та му, да­ва му ши-ро­та на пог­ле­да и мъд­рост на оцен­ки­те. Кое е доб­ро за Йов­ков? Доб­ро с всич­ко, ко­е­то да­ва кри­ле на чо­ве­ка. Мяр­ка­та за стой­нос­т­ни­те не­ща на пи­са­те­ля е раз­г­ръ­ща­не­то на чо­веш­ка­та при­ро­да. От всич­ко чо­веш­ко Йов­ков най-мно­го оби­ча раз­ма­ха и кра­со­та­та на без­ко­рис­т­ния, са­мо­заб­ра­ве­ния и жер­т­ве­ния по­рив към кра­си­во­то и ху­ман­но­то, без ко­е­то жи­во­тът на чо­ве­ка е не­мис­лим.


Йов­ков
Ако се вгле­да­ме в по­е­зи­я­та от то­ва вре­ме ще от­к­ри­ем, че ли­те­ра­тур­ния па­тос е пов­ли­ян от ре­во­лю­ци­он­ни­те идеи на вре­ме­то, вдъх­но­ве­ни от при­ме­ра на Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция, но Йов­ков не на­соч­ва твор­чес­кия си све­тог­лед към бор­чес­ка­та те­ма. По­доб­но на Елин Пе­лин той тър­си по-ши­ро­ка нрав­с­т­ве­но-етич­на ос­но­ва за да да­де своя оцен­ка за дейс­т­ви­тел­ност­та.
Твор­чес­т­во­то на Йор­дан Йов­ков е уни­кал­но за­ра­ди мно­го стран­на­та въз­мож­ност за срав­не­ния. Но съ­щев­ре­мен­но то но­си своя ин­ди­ви­ду­ал­на ат­мос­фе­ра - Йов­ков ус­пя­ва да опо­е­ти­зи­ра ду­хов­ни­те и нрав­с­т­ве­ни чер­ти на лич­ност­та. Идей­ни­те па­ра­мет­ри на раз­ка­зи­те му са свър­за­ни със слож­ни­те и про­ти­во­ре­чи­ви тре­пе­ти на чо­веш­ка­та ду­ша, с при­ро­да­та на лич­нос­т­но по­ве­де­ние, с ос­но­ва­ни­я­та на чо­веш­ки­те ре­ак­ции. Глав­на те­ма в не­го­ви­те раз­ка­зи са чо­ве­кът, сел­с­кия бит и вой­на­та.
Ха­рак­тер­но за не­го­ва­та про­за е, че не под­хож­да ди­рек­т­но към со­ци­ал­ни кон­ф­лик­ти и стра­да­ни­я­та, а чрез сво­и­те ге­рои и тех­ни­те мис­ли, чув­с­т­ва и раз­съж­де­ния ни вну­ша­ва чо­веш­кия стре­меж към кра­со­та, щас­тие и спра­вед­лив со­ци­а­лен ред.
Най-зна­чи­тел­ни­те про­из­ве­де­ния на пи­са­те­ля за вой­на­та са раз­ка­зи­те "Пос­лед­на ра­дост", "Чуд­ни­ят" и "Зем­ля­ци".Об­що­то ко­е­то ги обе­ди­ня­ва е, че се раз­к­ри­ват чо­веш­ки­те пре­жи­вя­ва­ния вър­ху фо­на на де­тайл­но пре­съз­да­ва­не на дейс­т­ви­тел­ност­та. Йов­ко­ви­те ге­рои са на­ив­ни­ци, обик­но­ве­ни се­ля­ни, но той ни раз­к­ри­ва тях­на­та дъл­бо­ка се­тив­ност и ши­рок пог­лед. Та­ка нап­ри­мер, Сто­ил от "Зем­ля­ци" чув­с­т­ва как рас­тат тре­ви­те и пъп­ки­те. Жив­ко от "Чуд­ни­ят" чу­ва и виж­да със свой слух и пог­лед, без­по­мо­щен в ре­ал­на­та дейс­т­ви­тел­ност, чужд на вой­на­та и ней­ни­те ужа­си. Ока­чес­т­вил я в ран­на­та си по­вест "Зем­ля­ци" ка­то "но­ва и не­по­кор­на сти­хия, сви­ре­па, ра­зюз­да­на и хищ­на, ед­нак­во опас­на за свои и чуж­ди", а в "Пос­лед­на ра­дост" - ка­то си­ла "без­ми­лос­т­на и страш­на и глав­но не­яс­на и не­оп­рав­да­на", пи­са­те­ля! ак­цен­ти­ра вър­ху ней­ния жес­ток, бру­та­лен, про­ти­во­ес­тес­т­вен и ан­ти­ху­ма­нен ха­рак­тер ав по­губ­ва­не­то на чо­веш­ка­та ду­шев­ност, на кра­со­та­та и щас­ти­е­то. Той съ­зи­ра най-от­б­лъс­к­ва­щи­те й изя­ви. Из­г­ра­ден ка­то об­раз на мъ­че­ник и стра­да­лец, Люц­кан се прев­ръ­ща в най-кре­щя­що­то от­ри­ца­ние на вой­на­та. Във фи­нал­на­та сце­на на мър­т­вия Люц­кан про­тег­нал ръ­ка към цве­те­то Йов­ков вла­га иде­я­та за про­ти­во­ес­тес­т­ве­на­та същ­ност на вой­на­та, за неп­ри­год­ност­та на чо­ве­ка към ней­ни­те за­ко­ни.
Бол­ка­та за не­оп­рав­да­на­та тра­ге­дия на чо­ве­ка, ре­ак­ци­я­та си сре­щу про­ти­во­ес­тес­т­ве­но­то по­се­га­тел­с­т­во над жи­во­та Йов­ков вграж­да в ос­но­ва­та на "Зем­ля­ци". Още от са­мо­то на­ча­ло, пи­са­те­лят ри­су­ва под­съз­на­тел­ни­ят стре­меж на ге­ро­и­те от ос­тан­ки­те на раз­ру­ше­но­то да съг­ра­дят час­тич­ка от ми­на­ло­то, от уюта на мир­но­то ежед­не­вие "Всич­ко, ко­е­то огъ­ня бе­ше по­ща­дил в се­ло­то - дъс­ки, гре­ди вра­ти и про­зор­ци, все­въз­мо­жен дър­вен ма­те­ри­ал до пос­лед­на­та трес­ка - се съб­ра и упот­ре­би за ла­ге­ра и за око­пи­те... Ако се гле­да са­мо от­вън, ни­кой ня­ма да по­вяр­ва, че от­до­лу е прос­тор­но и ши­ро­ко, че мо­же да има удоб­с­т­ва и да­же раз­кош". "Кое вре­ме е? Се­га все­ки на ни­ва­та си тряб­ва да е." каз­ва Сто­ил и в не­го­ви­ят ри­то­ри­чен въп­рос се крие обик­но­ве­но чо­веш­ко мис­ле­не, приз­ва­но да съз­да­ва, а не да умър­т­вя­ва.
Най-ху­ба­ви­те про­из­ве­де­ния на Йов­ков са по­мес­те­ни в сбор­ни­ци­те "Ве­че­ри в Ан­ти­мов­с­кия хан", "Жен­с­ко сър­це" и "Ста­роп­ла­нин­с­ки ле­ген­ди". Те се от­ли­ча­ват по­меж­ду си със сво­и­те сти­ло­ви осо­бе­нос­ти. Във "Ве­че­ри в Ан­ти­мов­с­кия хан" са най-яс­но до­ло­ви­ми со­ци­ал­ни­те мо­ти­ви. В "Жен­с­ко сър­це" до­ми­ни­ра пси­хо­ло­ги­за­ци­я­та и при­зи­вът, а в "Ста­роп­ла­нин­с­ки ле­ген­ди" пре­об­ла­да­ва ро­ман­ти­ка­та в твор­чес­ко­то ми­на­ло.
В мно­го от сво­и­те раз­ка­зи Йов­ков за­ся­га со­ци­ал­ни­те проб­ле­ми на бъл­гар­с­ко­то се­ло. В тях со­ци­ал­ни­те мо­ти­ви в пос­тъп­ки­те на об­ри­су­ва­ни­те ге­рои са тяс­но свър­за­ни с пред­с­та­ви­те за мо­ра­ла и ети­ка­та на жи­во­та. Без та­зи со­ци­ал­на на­со­че­ност в из­г­раж­да­не­то на об­ра­зи труд­но бих­ме мог­ли да си пред­с­та­вим въл­ну­ва­що­то съ­дейс­т­вие на раз­ка­зи ка­то "Дру­го­се­лец", "Се­ра­фим", "Пе­сен­та на ко­ле­ле­та­та", "По жи­ца­та".
Твор­би­те на Йов­ков обик­но­ве­но имат по­ве­че от един сю­жет, а съ­щес­т­ве­на ро­ля иг­рае нрав­с­т­ве­ния об­рат в ду­ша­та на чо­ве­ка. При Йов­ков си­ту­а­ци­я­та и дейс­т­ви­е­то е са­мо в ос­но­ва­та на тър­се­не на ху­до­жес­т­ве­ни "ар­гу­мен­ти" за ду­хов­но­то из­ви­ся­ва­не на чо­ве­ка.
Съ­щия пох­ват на об­рат ав­то­рът из­пол­з­ва и в "Дру­го­се­лец". Жи­во­тът на бъл­гар­с­ко­то се­ло е по­ка­зан в ши­ро­ка ек­с­по­зи­ция - те­ма­тич­но и ин­то­на­ци­он­но свър­за­ни с дру­ги­те раз­ка­зи от "Ве­че­ри в Ан­ти­мов­с­кия хан". Вся­ка ед­на от реп­ли­ки­те на ге­ро­и­те раз­к­ри­ва чер­ти от бъл­гар­с­кия ха­рак­тер, от­ра­зя­ва дел­нич­ни­те гри­жи или мо­рал­ни­те и со­ци­ал­ни пред­с­та­ви за жи­вот.
Не­о­чак­ва­на­та по­я­ва на дру­го­се­ле­ца, за­ло­вен в ли­ва­да­та на та­тар Хрис­то про­ти­во­пос­та­вя об­щес­т­ве­ни­те нор­ми на по­ве­де­ние от ед­на стра­на, и вя­ра­та в доб­ро­то на­ча­ло в чо­ве­ка, от дру­га.
Ни­то един от пер­со­на­жи­те на Йов­ков не се про­ти­во­пос­та­вя от­к­ри­то на со­ци­ал­ния гнет. Си­ла­та на пи­са­те­ля е в пси­хо­ло­ги­чес­кия ри­су­нък, в уме­ни­е­то му да раз­к­рие де­ли­кат­но­то рав­но­ве­сие меж­ду гне­ва и топ­ло­то съ­чув­с­т­вие. Та­къв е под­тек­с­тът и в об­ръ­ще­ни­е­то на Мо­ка­ни­на в раз­ка­за "По жи­ца­та": "Бо­же, кол­ко мъ­ка има на тоя свят, бо­же!" Мо­ти­ва за бла­го­род­с­т­во­то и чо­веч­ност­та от­к­ри­ва­ме и в раз­ка­за "По жи­ца­та". Сър­це­то на Мо­ка­ни­на се из­пъл­ва със съ­чув­с­т­вие при ви­да на от­ча­я­ния и без­по­мо­щен Гун­чо. В раз­ка­за, в един­с­т­во с нрав­с­т­ве­но-ети­чес­ка­та проб­ле­ма­ти­ка, Йов­ков под­ла­га на пре­о­цен­ка тра­ди­ци­он­нте пред­с­та­ви на ду­хов­ни цен­нос­ти. Вед­нъж из­ре­къл лъ­жа­та за бя­ла­та ляс­то­ви­ца, Мо­ка­ни­на сам за­поч­ва да вяр­ва в нея. Та­зи твор­ба е об­ра­зец на не­пов­то­ри­мо­то пре­съз­да­ва­не на чо­веш­ка­та пот­реб­ност от доб­ро, на ес­тес­т­ве­ния стре­меж към вя­ра в щас­ти­е­то. Бя­ла­та ляс­то­ви­ца в то­зи раз­каз е обоб­щен сим­вол на ве­ков­ния стре­меж към доб­ро, към щас­тие и хар­мо­нич­ни от­но­ше­ния.
С ге­рои ка­то Мо­ка­ни­на "По жи­ца­та", Се­ра­фим, Да­фин (Скит­ни­кът" и Са­ли Яшар "Пе­сен­та на ко­ле­ла­та", Йов­ков отъж­дес­т­вя­ва своя иде­ал за дейс­т­ви­тел­на­та си­ла на бла­го­род­с­т­во­то.
В раз­ка­за "Гре­хът на Иван Бе­лин" от "Ако мо­же­ха да го­во­рят" Йов­ков раз­г­ръ­ща иде­я­та за нрав­с­т­ве­но­то из­ви­ся­ва­не на лич­ност­та в един осо­бе­но ши­рок ди­а­па­зон - ети­чен, со­ци­а­лен и пси­хо­ло­ги­чес­ки.
От ед­на стра­на, ав­то­ра из­по­вяд­ва те­ма­та за един­с­т­во­то меж­ду чо­ве­ка и при­ро­да­та, но от дру­га той под­ла­га на го­лям пси­хо­ло­ги­чес­ки ана­лиз своя ге­рой. Чрез не­го­ви­те пос­тъп­ки Йов­ков от­но­во от­ри­ча на­си­ли­е­то и не­го­во­то без­с­мис­лие. Виж­дай­ки оси­ро­те­ли­те въл­че­та съз­на­ни­е­то на И. Бе­лин из­ник­ва спо­ме­ну­за соб­с­т­ве­ни­те му си­но­ве, за­ги­на­ли ня­ко­га по бой­ни­те по­ле­та.
За ге­ро­и­те на Йов­ков чуж­до­то доб­ру­ва­не, чуж­до­то уте­ше­ние и без­ко­рис­т­но бла­го­де­я­ние имат оп­ре­де­ля­ща стой­ност. Те са пре­вър­на­ти не са­мо в ос­но­вен прин­цип на лич­нос­т­но по­ве­де­ние, но и в не­об­хо­ди­мо ус­ло­вие за соб­с­т­ве­но­то са­мо­у­дов­лет­во­ре­ние, в сми­съл на чо­веш­кия жи­вот.
Проз­рял ис­ти­на­та за без­с­мис­ли­е­то и пре­ход­ност­та на ма­те­ри­ал­ни­те цен­нос­ти, ли­ше­ни от пъл­но­цен­на ра­дост и лю­бов, Са­ли Яшар дни на­ред мис­ли "че е длъ­жен да нап­ра­ви ня­как­во го­ля­мо бла­го­де­я­ние..., ко­е­то да за­сег­не по­ве­че хо­ра, да на­д­жи­вее мно­го по­ко­ле­ния". -За­що­то, как­то по­ве­че­то ге­рои на Йов­ков Са­ли Яшар не­по­ко­ле­би­мо вяр­ва, че с мъ­ки, с не­щас­тие е пъ­лен тоя свят, но все пак има не­що, ко­е­то е ху­ба­во, ко­е­то се­ди над всич­ко - лю­бов­та меж­ду хо­ра­та". Имен­но в име­то на та­зи лю­бов той да­ва па­ри на Джа­пар да свие се­мей­но гнез­до с Ша­ки­ре. Прек­ло­не­ни­е­то на ав­то­ра сред фи­зи­чес­ка­та кра­со­та се до­ла­вя в ду­ми­те "...ня­ма по-го­лям дар от ху­бост­та".
Йов­ков из­ди­га на пи­е­дес­тал бла­го­род­ния труд и не­го­ва­та цел, ка­то сред­с­т­во за об­ла­го­ро­дя­ва­не. Чрез Яшар, ав­то­рУ­под­чер­та­ва, че зад вся­ко чо­веш­ко прос­вет­ле­ние стои прос­то­та­та и неп­ри­ну­де­ност­та. Те­ма­та за нрав­с­т­ве­но­то из­ви­ся­ва­не е опо­е­ти­зи­ра­на и в сбор­ни­ка "Ста­роп­ла­нин­с­ки ле­ген­ди". Тук е и лю­бов­та ка­то не­об­хо­ди­мо ус­ло­вие за пъл­но­цен­но съ­щес­т­ву­ва­не.
В "Ши­бил" и в "Ин­д­же" ав­то­ра" раз­к­ри­ва те­за­та си за въз­ро­ди­тел­на­та ро­ля на лю­бов­та и кра­со­та­та. Ши­бил по­ра­ди лю­бов­та скъс­ва с раз­бой­ни­чес­ки­те оби­ри, а Ин­д­же из­жи­вя­ва он­зи дъл­бок ду­хо­вен пре­лом, кой­то го прев­ръ­ща от без­раз­съ­ден кър­д­жа­лия, в за­щит­ник на онеп­рав­да­ни­те. Йов­ков се прек­ла­ня пред фи­зи­чес­ка­та кра­со­та, за не­го тя е оли­цет­во­ре­ние на ду­хов­на си­ла, мъ­жес­т­во, сим­вол на доб­ро­то и кра­си­во­то в жи­во­та. Той не из­г­раж­да ге­ро­и­те си ка­то ду­хов­но обоб­ще­ние на ня­как­во не­ес­тес­т­ве­но съ­вър­шен­с­т­во, той ги раз­к­ри­ва и в ми­го­ве на па­де­ния ^ и в нрав­с­т­ве­ни прес­тъп­ле­ния, но во­ден от дъл­бо­кия си ху­ма­ни­зъм той не­от­к­лон­но се стре­ми да по­ка­же спо­соб­ност­та им за нрав­с­т­ве­но пре­чис­т­ва­не и ду­хов­но въз­к­ре­се­ние.
След за­во­е­ва­ни­я­та на бе­лет­рис­ти­ка­та пре­ди Ос­во­бож­де­ни­е­то, раз­ви­ти­е­то на на­ша­та ху­до­жес­т­ве­на про­за пре­ми­на­ва през три ета­па, оп­ре­де­ле­ни от ли­те­ра­тур­но­то де­ло на Иван Ва­зов, на Елин Пе­лин и на Йов­ков.
Без Ва­зов бих­ме за­гу­би­ли дъл­бо­чи­на­та и по­е­тич­ност­та в пре­съз­да­ва­не­то на ис­то­ри­чес­ко­то би­тие.
Без Елин Пе­лин - со­ци­ал­ния па­тос и дъл­бо­ко сък­ро­ве­но­то в жи­во­та и би­та на се­ля­ни­те, а без Иов­ков ще­ше да ни лип­с­ва мъд­рост­та, ро­де­на от поз­на­ва­не­то на сък­ро­ве­ни­те чо­веш­ки пре­жи­вя­ва­ния и бла­го­род­с­т­во­то на ду­ха.