ПРЕЗУМПЦИИ И ФИКЦИИ В ПРАВОТО

В правната теория презумпциите и фикциите се разглеждат обикновено в рамките на проблема за юридическите факти. Сами по себе си презумпциите и фикциите не са юридически факти, но тяхното правно битие е тясно свързано с тях. При създаването на нормативни актове често се използват езикови средства за формално закрепване на правните норми, но и специфични технико-юридически прийоми за изразяване на волята на субектите на правото в юридическите актове. Към тях именно се отнасят презумпциите и фикциите като специфична юридическа техника. Юридическата техника като родово понятие е сложна система от технически средства и способи, отработвани продължително време в процеса на правната еволюция, както и от наложилите се правила за тяхното използване при създаването на юридическите актове с цел да се гарантира тяхната валидност и ефективност във времето, за да се обезпечи регулирането на обществените отношения. В правната литература презумпциите и фикциите стоят едни до други в изясняването на проблеми от правната действителност, откъдето може веднага да се направи предположението, че от съдържанието им могат да се обособят прилики, но и достатъчно отлики, за да бъдат отделени като абсолютно самостоятелни едно от друго понятия. Презумпциите и фикциите съществуват още в римското право, а и днес имат широко приложение в нормативната действителност, предопределено от тясната им връзка с юридическите факти и тяхното доказване. Употребата им, както и разнообразието им, налага и тяхната класификация. Широкото им използване е обусловено в немалка степен и от ясното съзнание на законодателя за значението им за по-висока ефективност на правното регулиране на обществените отношения. Презумпции Член 1349 от Френския граждански кодекс определя презумпциите като “последиците, които законът или съдията извлича от един известен факт за друг – неизвестен факт”. Като форма на човешко мислене презумпциите се наблюдават не само в нормативната действителност, но и във всекидневието ни. Чрез тях от наличието на един факт предполагаме за наличието на друг, който все още не се е сбъднал и е трудно доказуем. Презумпциите служат за затвърждаване на вероятното и обичайно състояние на нещата, като се изхожда само от един сигурен факт. Връзката между двата факта не е произволна, а житейски и логически обоснована. Думата “презумпция” има своите корени в латинския език, както и много други термини в правото. Латинската лексема “prаеsumptio” в буквален превод означава “предположение” и точно с това си значение се използва и в правото – като предположение, следващо конкретен вид юридически факти. Презумпциите биха могли да се разгледат като своеобразно усложнение в правния свят, което произтича от собствената им същност. Усложнението се дължи именно на обстоятелството, че чрез тях се допуска едно “отклонение” от основна закономерност в правото – точно и ясно пресъздаване на обективната действителност. Предположенията сами по себе си съдържат възможност за своето опровергаване, за доказване, че не са верни, а това, от своя срана, води до неточно отразяване на действителността. Именно от гледна точка на възможността за оборване ще се появи и най-силният критерий за вътрешно разграничение между презумпциите. Презумпциите в правото са проявление на общите презумпции като философско-логически похват за осмисляне на действителността. От тази гледна точка те имат индуктивен, а не дедуктивен характер. Въз основа на индуктивния метод, като се наблюдават отделни явления или отношения при едни и същи условия и извеждайки техни характерни, родови белези, основавайки се на причинно-следствената връзка между тях, може да се презюмира, предположи, че при наличие на аналогични условия, биха били налице същите тези явления или обществени отношения. Индуктивният характер се проявява именно в това, че така образуваните предположения са приложими към всички конкретни случаи, имащи като основа първоначалните обобщения, послужили като своеобразна матрица за последващите. Конкретно презумпциите в правото са технико-юридически способ, при който въз основа на наличието или липсата на определени юридически факти субектите на правото, най-често законодателят, предполагат съществуването, респективно липсата на други юридически факти, които сами по себе си са трудно доказуеми. Всичко това се прави с цел да се преодолеят проблеми, свързани с доказателствата в правното регулиране. По своята характеристика презумпциите отразяват обичания ред на нещата, който е предопределен от всеобщата връзка и взаимодействие между обществените отношения, както и тяхната повторяемост, доказана във всекидневието. Всичко това добива характер на закономерност, даваща основа на законодателя да направи своето логично предположение. В основата на правните презумпции стои логичното заключение, че ако връзката на определени юридически факти с други се потвърждава ежедневно в човешката практика, то може по принцип да се предположи, че ако са налице първите, то съществува висока степен на вероятност да са налице и вторите. Затова и връзка между налични и презюмирани факти по силата на обичайната й повторяемост по правило не подлежи на доказване. Още според древните римляни презумпциите почиват върху това, което обикновено става (praesumptio sumitur ex eo quod plerumque fit). Многообразието на обективната действителност обаче пречи да бъдат обхванати всички случаи в рамките на една презумпция и това е добре. В противен случай правото би било просто една застинала система без възможност за динамика. Именно разнообразието в обществените условия и отношения дава място за всевъзможни промени в същността на юридическия факт, така че изводът, направен на негова основа, да се окаже неверен. Но изхождайки от закономерността в обществената действителност, презумпциите в правото се оказват в повечето случаи логична закономерност. Не бива да се забравя, че те по начало са вероятни, а не достоверни обобщения и опровергаването им в определени случаи не води до тяхното отрицание изцяло. Голямата степен на увереност, че предположеният факт отговаря логически на обективната действителност, налага наличие на висока юридическа култура у законодателя, за да може да направи вярно, точно и правилно обобщение и оттук – предположение. Преди всичко е необходимо да се улови нормалната причинно-следствена връзка между наличния и презюмирания факт, за да може презумпцията да изпъни своята цел в регулирането на обществените явления и отношения. Обратно, ако е допусната грешка при определянето на връзката между фактите или при обобщението, предположението би било ненужно и съзнателно не би се прилагало. При това и цялата доказателствена функция на презумпциите в правото би се обезсмислила. Фактът, че презумпциите са насочени към преминаването от едни обективно възприети и доказани юридически факти към други такива, необходими за правното регулиране, но които все още не са възприети или доказани, предопределя и голямото им значение именно в сферата на доказването. Те спомагат както при определянето на предмета на доказването, така и при разпределянето на тежестта на доказването (onus probandi), която по общо правило пада върху този, който твърди съществуването или липсата на конкретни факти. Като неразривно свързани с институционалното битие на правото презумпциите се закрепят в конкретни юридически актове. Това закрепване може да е пряко или косвено. Пряко закрепване е налице, когато предположението се съдържа в самия текст на правното предписание, какъвто е случаят с чл. 32, ал. 1 от Семейния кодекс, гласящ “Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване”. Обратно, при косвеното закрепяне презумпцията не е непосредствено закрепена в правното предписание, а се извежда по пътя на тълкуването на правния текст. Такова е например предположението, че съдиите отговарят на необходимите изисквания за осъществяване на правораздавателна дейност. При косвеното закрепяне най-често в хипотезата на правната норма се конституират съществуващите юридически факти, представляващи непосредствена основа за предположението. Член 12 от Гражданско-процесуалния кодекс казва, че “Не може да участва в делото съдия, който е страна по делото или е съпруг или роднина на някоя от страните по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до трета степен, или се намира в същите отношения с повереника на страната”. По пътя на тълкуването текстът на Гражданско-процесуалния кодекс е основание за мълчаливо предположение, че при наличие на някоя от посочените хипотези съдията може да бъде необективен при разглеждането и решаването на делото. Така при проверката на съответния факт, чието съществуване не е доказано, “законът ex lege го заменя с твърдение a priori”. Специфичен начин за закрепване на презумпции са случаите, когато определено поведение на правните субекти се предполага за знаково, и на неговата основа се правят допълнителни заключения. Подобен е текстът на чл. 49, ал. 2 от Закона за наследството, гласящ “Приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. ...” Действие, което несъмнено предполага да се приеме наследство, може да бъде например изплащане на данък и в този случай законът го определя като знаково и въз основа не него се прави заключението, че е налице приемане на наследство. Класификация Поради широкото си използване и важността на доказателствената им функция и с оглед на нуждите на практиката, презумпциите се класифицират въз основа на няколко критерия. В зависимост от характера си презумпциите могат да бъдат човешки презумпции – praesumptiones hominis и законови (юридически) презумпции – praesumptiones iuris. Човешките презумпции са тези, които се използват във всекидневието, а и юридическият начин на мислене е изпълнен с тях. В съдебната практика тяхното използване е изцяло предоставено на съдията. Така например липсата на алиби на едно лице за местонахождението му по време на извършване на престъплението ни кара да предположим, че лицето може да бъде по някакъв начин свързано с извършването му. Професор Венелин Ганев определя и презумпции с термина “съдебни”, искайки да подчертае, че те се установяват въз основа на свободната преценка на съда. Помагайки си с тях, съдията изгражда своето убеждение. Този вид презумпции са допустими само в случая, когато законът допуска свидетелски показания. Следователно тяхното използване е законово определено и не може да се разпростира във всички сфери на правния живот. Обратно, ако е допустимо тяхното използване и при друг вид доказателствени средства, например писмени документи, едно предполагане на юридически факти би било твърде опасно и крие опасения за субективизъм. Законовите презумпции са закрепени, пряко или косвено, в правните норми на юридическите актове и затова тяхното използване е по-ясно и безспорно. По своята природа те са технико-юридически способ на инструменталното битие на правото. Погледнато исторически, по-голямата част от тях първоначално са били човешки презумпции и съзнавайки тяхната важност в доказването, законодателят ги е закрепил изрично в текстовете на правните норми. Законовите презумпции позволяват да се изведе една истина от съществуването на друг факт, по-лесен за доказване. Така например презумпцията за законност на административните актове улеснява изпълнението на публичните функции на конкретния административно-разпоредителен орган. Някои от законовите презумпции спират до прехвърлянето на тежестта на доказването – презумпцията за добросъвестност предполага този, който твърди недобросъвестност да я докаже. Законовите (юридическите) презумпции, от своя страна, могат да се подразделят в зависимост от възможността за опровергаването им на оборими (praesumptiones iuris tantum) и на необорими презумпции (praesumptiones iuris et de iure). Презумпциите iuris tantum са тези, който допускат по силата на закона оборване на приетото въз основа на тях чрез представяне на други допустими от закона доказателства. При тях предположението се счита за истинно, докато по предвидения от закона ред не се установи обратното. При тези случаи законодателят е допуснал, че могат да съществуват хипотези, при които предположеното от него да се окаже противоречащо на истината и затова е предвидил законова възможност за доказване на друг юридически факт. Такива са цитираната презумпция за бащинство ( чл. 32 ал. 1 от Семейния кодекс), презумпцията за невинност в наказателното право. За последната може да се каже, че е прераснала до ранга на правен принцип. Законови оборими презумпции съществуват най-вече в сферата на частното право. Споменатото по-горе за доказателствената функция на презумпциите може да се приложи и тук, конкретизирайки, че оборимите презумпции улесняват доказването, като освобождават страната, която се ползва от фактите, от тежестта да ги доказва. Доказателствената тежест в процеса се размества, като страната, която има полза от несъществуването на установения чрез презумпцията факт, трябва да я обори. Оборимите презумпции, praesumptiones iuris tantum, имат предимно процесуално значение при доказване на фактите, от които страните от материалното правоотношение черпят права. Особено често законодателят закрепва оборими презумпции за факти от психическия живот на субектите на правото, които много трудно биха се доказали в хода на процеса като знание на определени факти, вина, намерения. Оборими презумпции са установени в чл. 121, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите: “Освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена”, чл. 30 ал. 2 от Закона за собствеността: “ Частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното”, чл. 69 от същия закон гласи: “Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго като своя”, чл. 70 ал. 2 от същия закон: “Добросъвестността се предполага до доказването на противното”, чл. 2 ал. 2 от Закона за наследството: “До доказване на противното този, който е роден жив, се смята за жизнеспособен” и други. При необоримите презумпции, praesumptiones iuris et de iure, доказване на противното на онова, което е мислено, наложено и усвоено от презумпцията, е правно невъзможно и недопустимо. При този вид презумпции правната норма не само установява, но и налага заключението, което съдът е длъжен да извлече от доказаните юридически факти, без да може да се отклони от закрепеното в нормата. Необоримите презумпции изпълняват две функции: в областта на доказването (както и при оборимите) и за установяване на по-голяма яснота и логическа свързаност в правната система. Необоримите презумпции служат за връзка между различните логически части на системата. Класически пример е необоримата презумпция Res iudicata pro veritate habetur, установяваща истинност на влязлото в сила съдебно решение (res iudicata). Разбира се, възможно е в определени случаи това да не отговаря на обективната истина, но необоримостта не допуска обжалване (оборване) на решението. Подобна е и функцията на ред други необорими презумпции като тази за знанието на правото от всички субекти на правото и други. Важна характеристика на необоримите презумпции е превръщането им от индуктивни логически заключения за наличие на определени юридически факти в такива, които по своята правна функция вече са официални юридически предпоставки за настъпване на правни последици. Това произтича преди всичко от тяхната необоримост. Затова правните норми при необорими законови презумпции намират приложение и тогава, когато недоказаните (презюмираните) факти не са налице, но и тогава, когато тези факти присъстват. Правните норми при необорими законови презумпции се прилагат в зависимост само от наличността на определени доказани факти, които са необходими, но достатъчни сами по себе си за приложението на общите правила за поведение. Възможно е да се направи известна съпоставка между необоримите презумпции и правните фикции. Подобно на фикциите необоримите презумпции също могат да доведат до приемане на доказаното в тях за истина, без то в действителност да съвпада с реалното положение на нещата. Но подобна хипотеза е по-скоро в сферата на случайността. Закрепеното в необоримите презумпции в по-голямата си част отговаря на обективното състояние на нещата. Но когато приетото за доказано не се покрива с реалността, настъпилото несъвпадение не е съзнателно отклонение от обективната действителност, както е при фикциите. Презумпциите също така не се превръщат в методи на правното мислене, които да водят до по-съвършени и по-справедливи правни истини, както е при фикциите. Необоримите презумпции си остават доказателствени средства. Понякога необоримите презумпции са облечени в изразни форми, подобни на тези на правни фикции. Такава е цитираната презумпция res iudicata pro veritate habetur. Тя не е подобно на фикцията съзнателно отклонение от действителността за постигане на по-голяма плътност в правната система. Тя е само приложение на общи правила за поведение, които не допускат обжалване на влязло в сила решение между същите страни, в същото им качество и на същото основание (Non bis in idem). Професор Венелин Ганев смята, че необоримите презумпции, сведени към формални предпоставки, достатъчни и необходими за приложението на определени правни норми, разкриват и още една важна особеност, а именно превръщат се в особена категория правни норми. “Необорими законни презумпции juris et de jure са правни норми, които при наличността на определени факти и формални предпоставки, изискват осъществяването на логичното и правно съдържание, включено в съдържанието на тяхната диспозиция, без да е нужно установяването на каквито и да е било други факти.” Веднъж обозначени като отделна категория правни норми, необоримите презумпции престават да имат доказателствени функции. Те са единствено правни норми. Така логичното заключение за наличие на недоказани факти въз основа на доказаните отпада. Именно това им превръщане в правни норми доближава необоримите презумпции до правните фикции, но аналогията се дължи само на външни белези, както беше указано по-горе. Като цяло необоримите презумпции се използват по-рядко от законодателя и това се дължи преди всичко на материалноправното им значение, тъй като при наличие на определени факти настъпват материалноправни последици, които не могат да се оборят. Пример за необорими презумпции е чл. 25 от Закона за задълженията и договорите: “Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то”, чл. 109 от същия закон и други. Друг критерий, които обхваща както оборимите, така и необоримите презумпции, е сферата на тяхното действие. Спрямо този критерий правните презумпции се подразделят на три основни вида: 1) общоправови, 2) междуотрас-лови и 3) отраслови. Както личи от тяхното наименование, общоправовите презумпции имат действие в цялата правна система. Тъй като онагледяват основни положения, в повечето случаи те са израснали до категорията на правни принципи. Но въпреки това трябва да се прави разлика между “чистия” правен принцип и органически свързаната с него презумпция, поставена в неговата основа. Общоправови презумпции са презумпцията за добросъвестност на правните субекти, която в наказателното право е изрично закрепена като презумпция за невинност на обвиняемия, презумпцията за познаване на закона от правните субекти, за истинност и законност на публично-правните актове и други. Презумпцията за знанието на закона има своите корени още в римското право и в самата същност на правото като най-важен нормативен регулатор. Именно затова най-малкото условие е то да се познава, за да могат правните субекти да действат правомерно. За да се постигне по-голяма степен на вероятност на това предположение, съществуват и допълнителни механизми – в България тази роля изпълнява “Държавен вестник”, в който се публикуват всички нормативни юридически актове и “те влизат в сила 3 дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок” (чл. 5 ал. 5 от Конституцията на Република България от 1991 г.). Срокът е предвиден именно, за да могат правните субекти да се запознаят със съдържанието на съответния акт. В основата на презумпцията за истинност на публично-правните актове стои убеждението, че правото точно и ясно закрепва в актовете обективната действителност. За по-голяма истинност спомага и усложнената процедура при издаването на юридическия акт. Междуотрасловите презумпции обхващат отношения със сходен характер и затова имат приложения в няколко правни отрасла. Като пример може да се приложи презумпцията за вина в гражданското право, която може да се прилага във всички негови отрасли. Отрасловите презумпции са точно специализирани и не биха могли да се прилагат по отношение на други правни отрасли, освен в този, за който са създадени. Те са тясно свързани с конкретни правни институти. От този вид е презумпцията за бащинство в семейното право (чл. 32 ал. 1 от Семейния кодекс). Според вида на правния дял, в който се използват, презумпциите могат да бъдат материалноправни и процесуалноправни съответно в материалното и в процесуалното право. Типична процесуална презумпция е презумпцията за невинност в наказателното право, даваща съответните процесуални права на обвиняемия, едно от най-важните от които е, че не трябва да доказва своята невинност (тя се предполага). Презумпциите са важен технико-юридически способ на юридическата техника, имащ значение за доказателствените средства в процеса на правното регулиране. Фикции Най-общо фикцията е средство на човешкото мислене и представлява съзнателно отклонение от действителността. Етимологическите си корени терминът има в латинския глагол fingere - измислям си, фантазирам, и от него се образува думата fictio със същото значение – измислица, творение на въображението. Фикции присъстват не само в правото, но и в много други науки – математика, физика и други. Фикцията обаче не е произволна “измислица”, а е особен метод на научно мислене, при който е налице съзнателно отклонение от обективно възприетото с цел да се постигнат по-съвършени истини. Това се отнася и до правните фикции като вид фикция в науката. Още римските юристи широко са използвали правните фикции, за да могат да изразят чрез тях правни решения, които са смятали за справедливи и съвършени, но не са се покривали с обективната действителност. Правната фикция се определя като особен метод на правно мислене и правно познание, при който е налице съзнателно отклонение от реално даденото и възприетото, за да се постигнат по-съвършени, по-задоволителни правни резултати или за по-голяма плътност на правния ред като цяло. При фикциите в правото съществуват два основни елемента, които трябва да съществуват кумулативно: 1) субективен или гносеологически (познавателен) елемент, който по определен начин засяга реално съществуващите юридически факти; 2) целеви или телеологически елемент. Правните фикции не се осланят на непосредственото и обективно даденото. Субективният елемент закрепя именно съзнателното отклонение от реално съществуващото. Съзнателното отклонение не е резултат на незнание или грешка. Субектът е съвсем наясно с реално съществуващото, за да може категорично да се отклони от него и по този начин да закрепи в правните норми нещо съвсем различно и несъответстващо на познатата му действителност. На пръв поглед този елемент пряко диалогизира с основното предназначение на правото точно и ясно да отразява регулираните от него обществени явления и отношения. Законодателят обаче търси в случая нещо, стоящо над реално даденото. Основанието за съзнателното отклонение се съдържа във втория елемент – целевия. Не всяко съзнателно отклонение е фикция. Фикция е това, което е иманентно присъщо, за да се постигнат по-задоволителни и по-справедливи правни резултати. Оказва се, че постигнатото от законодателя чрез използване на правни фикции в много по-голяма степен отговаря на същностните закономерности на правното регулиране, отколкото ако той се беше съобразил точно с реалната действителност. Съществуват условия за закрепването на правните фикции. Те могат да засягат само юридически факти. Съзнателното отклонение се свежда до това, че известни несъществуващи, дори невъзможни факти се смятат при определени предпоставки за обективно съществуващи. Изгражда се фактически състав, който позволява приложението на дадена правна норма, неприложима при други предпоставки. Така например зародишът в утробата на майката се счита за роден и оттук – за субект на правото, когато това е в негова полза. (nasciturus pro iam nato habetur quoties de commodo eius agitur). Налице е ясно разграничение от действителността в сферата на наследственото право, което засяга юридическия факт, определящ приложението на правните норми, регулиращи разпределението на наследство. Налице е стремеж да се защитят евентуалните права на заченатия и да се достигне до по-нови синтетични правни начала. Френският касационен съд, прилагайки същата фикция при разглеждане на дело от 1939 година и въпреки противоположни мнения в доктрината и практиката, е на становището, че дори заченати преди брака следва да се разглеждат като родени, щом това е в техен интерес не само по повод на открито наследство, но и по повод на права, установени по силата на закона. Чл. 61, ал. 3 от Семейния кодекс гласи: “...между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и осиновителя и неговите роднини, от друга, възникват права и задължения като между роднини по произход, а правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се прекратяват.” Юридическите права и задължения при регулирането на отношенията между деца и родители имат своето основание в кръвната връзка. При отношенията осиновители-осиновени законодателят добре съзнава, че подобна връзка не съществува, но за да защити интересите на детето той се отклонява от реалната действителност и урежда отношенията все едно кръвната връзка е налице. Внушава се необходимата отговорност у родителите за осиновеното им дете. Посредством фикцията законодателят стига, от една страна, до много по-пълна интеграция на осиновения в семейството на осиновителите и, от друга, използва съществуващите правни предписания при наличие на кръвно родство при регулиране на отношенията осиновители-осиновен, без да регулира нови правни разписания. Освен че засягат юридически факти, цитираните примери разкриват още една особеност на фикциите – тяхното законодателно установяване и правното им нормативно регулиране. Това става с помощта на правните норми. Обвързаността се състои в това, че правните норми определят юридическите факти или части от тези факти, по отношение на които ще се приложат фикциите. Закрепването на фикциите в правни норми и тяхното нормативно регулиране се извършва от законодателя. Неговата власт по отношение на това по принцип е неограничена, но със някои особености. На първо място тя е стеснена формално, защото ако законодателят може да закрепи една норма там, където счете за най-добре, то той не може да определи като фикция метод, който по своите характеристики не съдържа субективно и съзнателно отклонение от действителността. Също така трябва да се санкционира само онова отклонение, което все пак ще запази същественото в съдържанието на юридическите факти и при което съществуват предпоставки за по-съвършени правни решения. На практика законодателят е неограничен да прави своята преценка, но това трябва да става винаги въз основа на схващанията за същественост и несъщественост, за право и справедливост, за целесъобразност. Професор Венелин Ганев отбелязва, че “нашето правно нормативно и правно познавателно съзнание чувства необходимостта от правни фикции не при абстрактното регулиране на обществените отношения, а при конкретното приложение на установени правни норми към единични случаи.” Само при тях има необходимост да се използват фикции, за да се подведат конкретни фактически състави към съществуващи норми, без те да прилягат точно към съставите, определени от тях. Премине ли се от конкретното приложение към абстрактното установяване на правни норми фикциите стават излишни. При това положение вместо да се прибягва до използването им, би могло направо да се пристъпи към изменение на абстрактните норми и съдържанието им. Въпреки че фикциите са неразривно свързани с юридическите факти, те не са такива факти, а по-скоро правни задължения и последици, приобщени към конкретни фактически състави. Оттук следва и правилото, че те се установяват чрез диспозицията на нормата, а не чрез нейната хипотеза, където е мястото на самите юридически факти. Правните фикции обикновено са подготвителни етапи за формирането и санкционирането на нови, по-съвършени законодателни решения и по-справедливи правни норми. Има обаче и други фикции, чието правно нормативно значение е постоянно и окончателно установено веднъж завинаги. Това са тези отклонения от обективната действителност, които вместо да бъдат преходни етапи, са последна степен в обективното право. Това са фикции, които поради особеното им предметно съдържание, непрекъснато се използват и са неотделим елемент от цялата правна система. Този вид фикции се схваща като единствено възможен и най-ефикасен начин за правно регулиране. Не липсва и критика на фикциите в правната литература. Келзен например, вземайки предвид именно преходното значение на някои фикции, смята, че фикциите са лишени въобще от всякакво научно и познавателно решение, щом като заложеното в тях се използва в съдържанието на по-върховни правни норми, формулирани чрез тях. Професор Ганев счита, че подобно становище е погрешно, от една страна, изхождайки именно от факта, че така се пропускат всички онези фикции със трайно значение и използване в правото и, от друга, защото се разглежда крайният момент, настъпил след постигане на тяхната познавателна функция и оформяне на нови по-съвършени правни норми, а не в момента на приложението им и необходимото им използване. Класификация Широкото присъствие на фикциите в позитивното право, както и при презумпциите, предполага и тяхната класификация. В зависимост от мястото си и ролята си в правния ред фикциите могат да бъдат позитивноправни и догматични. Позитивноправните фикции са част от самата национална правна система. При тях е налице отклонение от обективната действителност с цел прилагане на определена правна норма. Същестува вътрешна разделение на позитивноправните фикции в зависимост от това как са създадени и в зависимост от насочеността си. Според критерия за създаването им те могат да бъдат законодателни – приемани от законодателя, и юриспруденциални – създадени от съдебната практика и налични в конкретни съдебни решения. В зависимост от насочеността си позитивноправните фикции могат да бъдат: 1) фикции за юридически факти – при тях е налице приемане на факт, който съвсем съзнателно не отговаря на действителността и този именно факт вече ще породи определени правни последици; такава е фикцията за заченатия при откриване на наследство например; 2) фикции за правни последици, където вече самата действителност, която ще се установи не отговаря на реално даденото. Според чл. 50 ал. 1 от Закона за нормативните актове (“Тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува”) се приема съществуването на тълкуването преди да бъде дадено, за всички случаи, след като нормата е била приета. Същият е случаят и при договорите, сключени под условие, сбъдването на което има обратно действие (чл. 25 ал. 2 от ЗЗД). Така например ако условието е прекратително, се приема, че договорът не е съществувал, което не отговаря на истината. Догматичните фикции, както личи от наименованието им, се установяват от правната наука и имат най-висока степен на абстрактност. Целта им преди всичко е теоретична – да се даде по-точно и добро обяснение за правни явления и така цялата система да придобие по-завършен вид. Съществува и още един критерий за класификация на фикциите. В зависимост от обсега си – дали се отнасят до определение на термин или израз от правната норма или уреждат правни последици от конкретни юридически факти – фикциите са терминологични и нормативни. Член 110 от Закона за собствеността гласи, че “всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката” е недвижима вещ. Така с тази терминологична фикция законодателят определя движимата вещ за недвижима, ако трайно е прикрепена към недвижима (“земята, растенията, сградите и другите постройки” – чл. 110 от ЗС). Нормативна е фикцията от чл. 240 от ЗЗД, гласяща, че “заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество”. Фикцията определя, че връщането на вещи от същия вид, количество и качество всъщност представлява същата вещ, дадена на заемателя. Отново както при презумпциите, фикциите могат да се разделят на процесуални и материални фикции в зависимост от правния дял, в който са закрепени. Сравнение между фикции и презумпции: прилики и разлики Допирните точки между презумпциите и фикциите като цяло са по-незначителни, но все пак са налице. На първо място и презумпциите, и фикциите са способ на юридическа техника и се закрепят в юридическите актове като истина. На второ място – и презумпциите, и фикциите намират своето закрепяне в правните предписания на съответните актове, дадено им от законодателя и то съзнателно. При фикциите съзнателното отношение се състои във факта, че се закрепя в правната норма едно логично и доказано от практиката в повечето случаи предположение, а при фикциите съзнанието е свързано именно с факта, че се отклоняваме от логичното, от обективно даденото. И двата способа на юридическата техника са мислени операции, чрез които законодателят достига до заключението, че известни факти, макар и невъзприети обективно (фикции) или неустановени чрез непосредствени доказателства (презумпции) следва да се разглеждат като обективно съществуващи или доказани. Различията между тях са много по-съществени и това е логично, защото те все пак са самостоятелни способи, отделени един от друг. Презумпциите не са метод на научно или правно познание, както фикциите. Те са просто допустими от закона доказателствени средства. Чрез презумпцията не се стига до по-съвършено правни решения, тя не го и цели, а установява недоказани факти. Целта на презумпцията е процесуално доказателствена, а на фикцията – научно познавателна. От тук следва, че презумпциите никога не включват в себе си съзнателно отклонение от реално даденото, те не се стремят да се отклонят от емпиричната действителност, както е при фикциите. Назначението на презумпциите се изчерпва с установяване на един невъзприет и недоказан факт, за да може към него да се приложат съответни правни норми. Все пак презумпциите не са лишени от каквото и да е познавателно значение, но при тях, за разлика от фикциите, то не е пряко, а косвено – косвено значение на доказателствените средства и доказателствените методи. Различия се наблюдават и при логическото построение на презумпциите и фикциите. Презумпциите имат индуктивен характер, те вървят от обобщаване на множество частни съждения до общо правило, приложимо в по-голямата част за всички конкретни случаи. При фикциите това съвсем не е налице. При тях не се наблюдава нито индукция, нито дедукция. Фикциите заменят обективно даденото с нещо несъществуващо, но достатъчно, за да се постигнат по-справедливи правни резултати. Те са усложнена категория съждения, въз основа на които утвърждаването на реално липсващи или отричането на констатирани дадености е логично оправдано с оглед на целевия им елемент. Фикциите се различават и по своето психологическо естество. Човешкото съзнание определя онези явления от обективната действителност, които според него противоречат на първоначално замисленото правото да бъде адекватен обществен регулатор. Веднъж регистрирано несъответствие, се пристъпва към “фингиране” на действителността. Цели Презумпциите имат познавателно значение за доказателствените средства в правното регулиране, а практическото им значение се свързва с прехвърлянето на тежестта на доказването. Целта на презумпциите е да установят процесуалната истина – тази, до която се достига с помощта на съответни процесуални норми и тяхното прилагане. Презумпциите са необходима предпоставка за по-добро приложение на конкретни правни норми. Що се отнася до правните фикции, още в определението за тях присъства и целта, с която се използват. Тяхното използване е често пъти наложително за постигане на по-съвършени правнонормативни и правнотеоретични резултати. Употребата на фикциите се оправдава тогава, когато прилагането на съществуващите правни норми, отговарящи на реално даденото, не води до по-добри правни резултати, а в същото време все още липсват други такива, които да изпълнят тези резултати. При правните фикции чрез волята на законодателя буквално се моделира и преобразува самата действителност с цел тя да се осмисли по-пълно, а и да се премахнат празнините на цялата правна система. Преобразяването на реалността е необходимо условие за законодателя да изпълни много по-справедливо и по-пълно своята функция за правно регулиране. По този начин фикциите са не само метод на правни мислене и познание, но и средство и предпоставка за по-съвършено развитие на позитивното право въобще. Правните фикции и презумпции играят роля на своеобразни връзки в нормативната действителност с цел нейната по-голяма плътност и логичност. Използвана литература: Ганев, В. Учебник по обща теория на правото, т. II, част първа: Правни субекти, С., 1945. Милкова, Д. Юридическа техника, С., 2002. Павлова, М. Гражданско право – обща част, С., 2002. Ташев, Р. Обща теория на правото – основни правни понятия, С., 2004.

Тълкувателни решения на Конституционния съд

От основно значение за темата е установяването на външен контрол за конституционност на законите, това е в унисон с мисълта за правова държава.Става все по-ясно ,че законодателната власт не бива да бъде оставена самостоятелно , важен фактор е дали нейните актове съществуват или не в Конституцията.Суверената воля на народа е намерила израз в Конституцията и съдник за нейното спазване от законодателната влат не може да бъде законодателната власт.Това е причината за установяването на първите конституционни съдилища във времето между двете световни войни. Промяната е очевидна , но може да се окаже твърде дълбока, тя настъпва в мисленето,в теорията, в промяна в конституционните уредби, в практиката на институциите.Край на абсолютния суверенитет на законодателната власт, отказ от теорията за върховенството на парламента;ново модерно разбиране на функционирането на принципа за разделението на властите, при което функциониране участва с арбитрираща роля конституционният съд .Съдебният конституционен контрол се превръща в гаранция за взаимодействие и сътрудничество между властите.Създават се нови подходи към източниците на правото- Конституцията става неотделима от института на Юриспруденцията за конституционните съдилища , а законодателството като цялостна система – невъзможно без тълкувателните решения на КС .Конституционното правосъдие се превръща във висша гаранция на основните права на гражданите на правата на личността най-общо. Още в първите години след създаването на КС в България ,мнозина критикуват тази институция без да се осмислили ролята и значението на КС , неговия конституционен ранг и статус .Тези критики в голяма степен са неоснователни. Конституционното правосъдие у нас се въвежда без да е изстрадано, то не е логически завършек на идейно-теоретически битки “ за “ и “против” . Една съвременна правова държава има нужда от такава институция ( пример за обратното е Англия ). Налага се да се направи един по-сериозен поглед върху природата на конституционното правосъдие и легитмността на Конституционния съд, на конституционния съдуия в частност.Факт е ,че съобразно конституционната уредба(не само нашата) КС като орган не отговаря политически и юридически пред никого, че по силата на решенията му правнорелевантна може да се окаже волята на малцинството.Легитимността не се свежда до легалността , тя по-широко по-обемно и по-богато по съдържание понятие . Да се каже , че легитимността на КС , на решенията му , трябва да се търси в самия основен закон , е вярно , но съвсем не е достатъчно. За разлика от класическите институти на парламентарната декомкрация конституционните съдилища имат по-сложна и комплексна лигитимност. Конституцията е своеобразен обществен договор постигнат не само по-чисто мажоритарен път , а и с методите на споразумението , компромиса и консенсуса.Конституционното право от своя страна се крепи и на един неприсъщ на класическата демокрация принцип- а именно този на елитарността (отстояван още в древността-Сократ , Платон) .Конституционните съдилища , като правило се появяват при определени исторически обстоятелства – след разпрадането на недемократични и тоталитарни политически режими.Това е тяхната историческа предпоставка за създаване , ето защо посегателствата срещу тях се възприемат като опит за връщане към отречени методи на управление .Като заключение можем да добавим , че конституционното правосъдуе в никой случай не противоречи на принципите на демокрацията .КС се свъразва и съгласува с една демокрация ,която вече е конституционна демокрация. Традиционното мислене пречи на обективния поглед и върху правните последици на актовете на конституционната юрисдикция.Трябва да обърнем внимание на правни въпрос дали решенията на КС отменят законите.Тезата е ,че според Конституцията(чл.151,ал.2) обявените за противоконституционни закони не се прилагат , което съвсем не означава ,че те се отменят.Обявеният за противоконституционен закон продължава да съществува, той си остава част от правната система.КС не е овластен да отменя актове приети от НС , той може да констатира само противоконституциоността им.Последицата от това е, че актовете остават във висящо положение(суспендирани са) докато законодателният орган не се произнесе по създалото се положение спрямо с чл.22,ал4. от Закона за Конституционния съд(ЗКС).Текстът на чл.151 ал.2 е ясен: обявеният за противоконституционен акт не се прилага;Това означава , че съответният текст престава да бъде нормативен регулатор, от този момент фактите на обективната действителност губят правната си релевантност , която той им е придавал- актът се обезсилва , губи действието си . В чисто теоретичен план, когато една законова норма престава да бъде в сила, да действа , тя престава да бъде източник на правото, като негово явление тя престава да съществува. Член 14 ,ал.,6 гласи че:”Решенията на Конституционния съд за задължителни за всички държавни органи.Може да не ги споделяме ,може да не сме убедени в тяхната конституционност , но сме длъжни да се съобразяваме с тях .По въпроса за правното действие на решението на Конституционния съд спрямо обявния за противоконституционен зкаон или законова разпоредба.Ставовището на КС в решение №22 от 31.Х.1995г., е категорично: решението с което закон е обявен за противоконстиуционен , е “равносилно” на отмяна на закона за НС (чл.81,т1. от Конституцията). Преди всичко Конституцията не възлага на КС правомощието да отменя закони,това което му възлага е да установява противоконституционността на законите и да я обявява.Упражнението на това правомощие от КС е неговият отговор на допитването ,което му е отправено чрез искането, и КС е ограничен от него –трябва да се установи противоконституционността на съответната норма(чл.149.ал1.т.2 Конст.). Установяването и противоконституционността на един закон и неговото обявяване е властнически акт на висш държавен орган, какъвто е КС ,това означава , че съответната норма е дълбоко опорочена поради несъответствието и с Конституцията.Това е силна правна последица , но все пак тя не е равносилна на отмяна . Конституцията не би могла да възложи на КС правомощието да отменя законите, това правомощие е най-силното спрямо един действащ закон и Конституцията го е запазила единствено и само за Народното събрание . Това е част от проявлението на законодателната власт на НС.Като се подчертава разликата между функциите на НС и КС и в същия момент трябва да се обърне внимание на задължителната сила на решенията на КС и спрямо НС и неговата законодателна дейност.Този въпрос придобива особена важност,когато става дума за правомощията на КС да дава задължителни тълкувания на Конституцията, от нея прозтича и задължителната сила на решенията му. По-своето естество тълкувателното решение на КС е надзаконов(има конституционна задължителност) , първичен(регулира поведението на правните субекти), пряк (защото съдът е длъжен да приложи тълкувателната норма) и неосновен( става придружител на тълкуваната норма) източник на правото. След обнародването им в държавен вестник тълкувателните решения на КС влизат в сила.Юридическото действие на тълкувателното решение по отношение на лицата е еднакво и спрямо останалите решения на КС .Съгласно чл.16 ал.6 от ЗКС решенията на КС “ са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани”. Стабилността на тълкувателните решения е необходима , за да бъде осъществена стабилността на самата на самата Конституция.Тя може да бъде гарантирана единствено от КС чрез подържане на неговата тълкувателна практика. Промяната на тълкуването е налице ,когато имаме две условия : да е изминал достатъчно дълъг период от първоначалното тълкуване и да е настъпила обективна промяна в социалния живот;КС да изложи достатъчно убедителни аргументи в мотивите си поради ,които се налага промяна на съществуващото тълкуване. КС принципно подържа стабилността на своите тълкувателни решения.Срещат се примери на промяна на тълкувателната практика , в които съдът изрично прогласява. Като пример можем да представим определение №1 от 1996г. по к.дело №31 от 1995г., КС , че той е винаги компетентен да се произнесе по въпроса дали един закон е съобразен с Конституцията ,без значение дали законът е приет преди или след Конституцията.Съдът изрично приема “че се налага да промени практиката си “ . Срещат се обаче случаи на мълчалива промяна на практиката ,които са далеч по-опасни.Върху подобни случаи “на пъзляща промяна” обръща внимание конституционният съдия Р.Янков. В свое особено мнение по к.дело №2 от 2003г.(обнародвано в Държавен вестник бр.38 от 2003г.)той се протипоставя на будещата силно претеснение практика на тълкувания на Конституцията по чл.149.ал1.т1 Видове тълкувания на Конституцията Тълкуването на Конституцията от КС въз основа на чл.149,ал1,т1. е една от възможностите за нейното тълкуване.Тази практикувана възможност се включва в широкото понятие за тълкуване на Конституцията. За да разберем особеностите на тълкуване произлизащи от този член , трябва внимателно да го съпоставим с другите видове тълкувания на основния закон действащ на територията на България. На първо място трябва да се изясни понятието “официално тълкуване на Конституцията”-такова е всяко нейно тълкуване , което е задължително за всички.От това заключение следва че официално е не само тълкуването на Конституцията което КС дава ,чрез тълкуването на чл.149.ал.1.т1. , но и тези тълкувания които КС дава при разрешаването на конкретни спорове.Тълкователните решения на КС също важи спрямо всички (чл.14,ал6 от ЗКС). Причината за задължителната сила на това решение се изразява в това ,че то е съвкупност от мотивите довели до вземането на решението (което разрешава конкретния правен спор) както и включва правомощието на КС да тълкува Конституцията.Разликата между двата вида тълкуване се състои в това ,че тълкуването обосновано от Конституцията(чл.149.ал1.т1. ) е абстрактно , което ще рече че то не възниква от конкретен конституционноправен спор и се съдържа в диспозитива на тълкувателното решение , докато при втория вид тълкуване на Конституцията се дава по конкретен правен спор и решението се съдържа в мотивите на на решението. При по-задълбочен анализ бихме достигнали до заключението , че съдържащите се и в двата вида тълкувателни съображения и изводи не се различават съществено. Към тези два случая на тълкуване, които разгледахме следва да се прибави (трети) официалното тълкуване , което Народното събрание би могло да даде на Конституцията , чрез авторитетно тълкуване на закона . Към този вид няма да се спрем подробно , но като заключение можем да кажем ,че в конкретния случай тълкуването ще бъде дадено със закон и ще е сходно с абстрактното тълкуване на Конституцията, давано от Кс чрез тълкувателно решение . Извън посочените тълкувания ,няма други познати официални тълкувания на Конституцията, останалите видове известни на съдебната практика спадат към графата на неофициалните източници . Този параграф се разделя на две групи – служебни тълкувания ( съдилищата и административните органи дават по всяко дело , за чийто изход непосредственото действие на Конституцията е от значение) и тълкувания от частен характер( тълкуванията на Конституцията , които се съдържат в статии,студии,монографии,курсове и коментари). За да бъде по-ясна материята относно практиката на КС по чл.149.ал1.т1.на Конституцията трябва на първо място да се изясни ролята на тълкуването в областта на правото .Много широко е разпространено мнението ,че предмет на тълкуване са само правните норми , но това твърдение в голяма степен е непълно и неточно. Предмет на тълкуване са не само нормативните , но и индивидуалните правни актове. След като направихме това уточнение следва да обобщим , че ролята на тълкуването на акта е да бъдат изведени и приложени неговите правни последици . Без оглед на техния ранг те се състоят в пораждане ,изменение или отмяна на правни норми .Затова те се окачествят с понятието източници на правото . Практиката на КС по постановяване на тълкувателни решения въз основа на чл.149.ал1.т.1 е забележително богата. Средното съотношение между спрямо общия брой решения и тълкувателните решения на КС е ? , най-голям е техният брой в първите години на съществуването му – 1992-1996г.(27 тълкувателни решения).Това е обяснисмо с факта ,че в началото на прилагането на Конституцията нуждата от нейното тълкуване е била най-голяма . От гледна точка на сезиране , най-много дела са образувани по искане на народни представители . Тълкователния принос на решенията на КС е огромен ! По-този критерии решенията на КС могат да се разделят на две групи.В първата група влизат решенията , които изясняват нормативното съдържание на тълкувания текст (текстове) от Конституцията. Втората група обхваща такъв диапазон от решения , в който съдържанието на нормата се тълкува и доразвива ( в най-честите случаи се допълва) . За да бъде по достъпна и разбираема за читателя тази констатация трябва да бъде онагледена с няколко примера . С решение №5 11.06.1992г по к.д №11/1992г. се изяснява че правото на ра вероизповедание включва право на свободен избор вероизповедание и право за свободното му упражняване чрез слово,печат и сдружаване , че основанията за неговото ограничаване са изчерпателно посочени в чл.13,ал.4 и чл37,ал.2 на Конституцията, както и че освен в тези случаи,държавната намеса в организационния живот на на религиозните общности и институции както и в тяхното обществено проявление е недопустима . С четири решения имащи за предмет чл.18 от Конституцията, те се изясняват , както следва: А) с решение №17 от 9.12.1993г. по к.д 14/1993г. се приема че спиртните напитки ,тютюнът и тютюневите изделия не попадат в категорията на биологично силно действащи вещества по смисъла на чл.18.ал.4 от Конституцията и относно тяхното производсвто не може да бъде установен държавен монопол; Б с решение №2 от 6.02.1996г по к.д №26/1996г. се приема че обектите ,които са изключителна държавна собственост и върху които държавата упражнява суверенни права, са изброени в чл.18,ал1,2 и изчерпатено изброение стопанските дейности в сферата на които държавата може със закон да установи монопол в ал.4 ; В) с решение №17 от 25.09.1197г по к.д 4/1997г. се изяснява че изразът “с национално значение” се отнася само до парковте, а с решение №18 от 30.11.1998г. по к.д №17/1998г., че суверенните права на държавата по чл.18,ал 2 и 3 предвид тяхната специфика могат да бъдат упражнявани както чрез предоставяне на концесия, така и чрез даване на разрешение , като законът определя кой режим да се прилага. Съществено по-голям е нормативният принос на тези тълкувателни решения , които доразвиват нормативното значение на тълкователните разпоредби и затова ще ги илюстирам по-долу с някои примери извадени от съдебната практика на КС. А) Според решение №6 от 12.07.1994г. по к.д №6/1994г., изключителната компетентност по чл.84.т.11 на Конституцията на Народното събрание да разрешава пребиваването или преминаването на чужди войски през или на територията на Република България важи , когато има военен или военнополитически характер.Когато този характер липсва, разрешението се дава от други държавни органи,определени със закон .Подобно ограничение на компетентността на Народното събрание изобщо липсва в чл.84,т11. То е внесено от КС и е разумно , защото на практика може да има случаи, при които няма време ,за да се получи разрешение от Народното събрание. Б)с решение №13 от 25.07.1996 по к.д№11/1996г. Кс даде тълкуване на чл.102,ал.1, във връзка с ал.2 и 3 на същия член ,като прие , че изброяването на указите на Президента ,които не подлежат на приподписване от министър председателя или от ресорен министър съобразно ал.3 на чл.102. не е изчерпателно и че указите Президента , с които той назначава председателя на ВКС, на ВАС или главния прокурор също не подлежат на придописване , защото тези укази спадат не в сферата на изпълнителната власт ,а в сферата на съдебната власт.Така броят на указите, неподлежащи на приподписване , беше увеличен с още три указа, които в ал.3 на чл.102 не фигурират. В)В прочита на чл.130,ал.4 на Конституцията , ще видим,че когато той забранява непосредственото преизбиране на член на Висшия съдебен съвет,той има предид само хипотезата на изтичане на петгодишния срок на мандата на този съвет.Като изхождаше от смисъла на тази забрана, а именно изборен член на съвета да не участва в два последователни мандата на съвета , КС с тълкувателно решение №16 по к.д №10/1999г. прие , че тази забрана важи при предсрочно прекратяване на мандата , независимо от основанието, водещо до прекратяването. Така към случая изрично визиран от чл.130,ал.4 бяха прибавени по тълкователен път още два:а)предсрочно прекратяване на мандата на отделен член(например- ползване на оставка) ;б) предсрочно прекратяване на мандата на Висшия съдебен съвет.Така от непълния текст беше извадена пълната правна норма. Г)В своето решение №6 от 2000г. по к.д №8/2000г. КС определя понятието “национални далекосъобщителни мрежи” използвано в чл.18 ал.4 от Конституцията.като” всяка съвкупносто от взаимно свъразани възли , линии и съоръжения ,осигуряващи или осъществяващи на цялата територия на страната или на значителна част от нея пренос на сигнали чрез кабел ,електромагнитни ,оптически или други механични средства”. Чрез тази Юриспруденциална дефиниця конституционното понятие се дефинира и изяснява. Обединяващият подход на КС забелязан в предходните няколко примера се изразява в това ,че от една страна КС не прилага стриктно тълкуване на разпоредбите, а от друга страна държи сметка за пределите на тълкуването.КС не си позволява да пренебрегва ясно показаната воля на законодателя и още по-малко да се ангажира с тълкуване което изменя Конституцията.По отношение на начина по-който КС тълкува Конституцията можем да кажем , че използва всички познати на правото методи(вкл. аналогията) като се позовава на основните начала на Конституцията прогласени в нейния Преамбюл –глава първа на Конституцията. Като заключение към разгледаните методи на тълкувателната практика можем да допълним , че за да се пристъпи към тълкуване на Конституцията не е необходимо страна поискала това тълкуване да обяснява причината поради ,която го прави,този нейн интерес трябва да се подразбира.Въвеждането на изискване за доказване на интереса би ограничил полезния принос на КС чрез тълкуване на Конституцията да се обезпечи нейното правилно прилагане От голямо значение за съдебната практика е правното естесво на решенията на КС , с които той тълкува Конституцията, което следва от задължителната им сила спрямо всички. (със същата сила се ползват и нормативните актове).От гореспоменатото следва че тълкувателното решение има нормативно естество.Ако обърнем по внимателен поглед към решенията взети въз основа на чл.149.ал1.т.1 ще установим , че те са формулирани като разпоредби на нормативен акт.Тази неибежна и явна прилика между тълкуван и тулкуващ акт ползващ се със задължителна сила за всички е особено ярка когато Народното събрание дава тълкуване на издраден от него закон. Основната разлика между тълкувания и тълкувашият акт , е че тълкуващият акт е вторичен. , той предпоставя тълкувания акт, без него той не може да бъде издаден. Двата акта образуват едно цяло когато тълкуващият акт бъде издаден тази съвкупност в правото се бележи с темирна “нормативно единство”-образно казано тълкуващият се слива с тълкувания акт.След тълкуването изтълкуваният нормативен акт следва да се прилага , както гласи тълкуващият акт.Между двата акта съществува и друга връзка тя е естествена и общоприета и се нарича обратна сила на тълкуващия акт.За да притежава тази сила не е необходима специална нарочна разпоредба на нормативния акт , уреждащ задължителното тълкуване.Казаното важи и за тълкувателните решения на КС взети спрямо чл.149.ал1.т.1.От обратната сила на това тълкуване следва , че според разпоредбата на Конституцията предмет на тълуване и имал този нормативен смисъл който и дава тълкувателното решение на КС, от деня на нейното влизане в сила т. е от 13.07.1991 г. Опасения с оглед на правната сигурност и предвидимост на уредбата поради обратната сила на официалното тълкуване и които оправдават при тълкуване от законите нейното изключване при определени тълкувателни актове(вж ял.50 от ЗНА,който овластяваше Държавния съвет да изключи обратната сила на даденото от него тълкуване на съответен закон),нямат почва при обратната сила на тълкувателните решения на КС .Тази безпочвеност се дължи главно на особения предмет на отношенията , които регулира Конституцията. Основна функция на тълкуването е да съдейства ,за да бъде изградена ясна изчистена от противоречия и пълна система на конституционно правни норми, годна да регулира надлежно конституционно правните отношения. По този начин тълкуването допринася за ефективността на Конституцията и за превръщането й в едно живо(действащо) тоест прилагащо се право. В противен случай съшествува възможността тя да остане само на книга. Чрез системата от ясни безпротиворечиви конституционноправни норми, уреждащи пълно конституционноправни проблеми, тълкуването на Конституцията предотвратява нейното нарушаване от държавните органи, гражданите и юридическите лица. (например издаването на противоконституционен закон от Народното събрание , нарушаването на гарантираните от Конституцията права и свободи на гражданите и т.н.)В това се състои превантивната функция на тълкуванието.Тя спестява използването на санкционните правомощия на КС (пример- обезсилване на закон който противоречи на Конституцията), а това без съмнение е обществено полезно . Използвана литература: 1. Н. Неновски, в списание «Съвременно право: «Конституционно правосъдие - изпитание за традиционното правно мислене», бр. 6 от 1996 г., «Идеи за конституционен съдебен контрол в България», бр. 4 от 1997 г., «За понятието "конституционно правосъдие"», бр. 6 от 1997 г. 2. Проф. Живко Сталев -статия в сборника Правни изследвания в памет на проф Иван Апостолов», озаглавена: “Тълкуване на Конституцията от Конституционния съд въз основа на чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията” 3. Васил Мръчков, в «Съвременно право», брой 6 от 1998 г: “За правната сила на решенията на Конституционния съд, които установяват противоконституционност на законите” 4. Баламезов, Боян «Конституционен съд Тълкувателни решения на Конституционния съд 1997-1999» 5. Мария Панолова, Списание «Съвременно право» , бр. 6 от 1991 г.: ”За статута и решенията на Конституционния съд” 6. Доц. Росен Ташев - “Обща теория на правото “,Тълкователните решения на Конституционния съд стр. 38-47. 7. База данни CIELA.

Пенсионно осигуряване

А. Увод

Пенсионното осигуряване като част от системата на социалното осигуряване притежава редица индикатори отразяващи неговата същност.То е свързано с живота и възпроизводството на обективно нетрудоспособни, безработни и бедни; обективно присъщите за тях потребности; характерната за потребностите еластичност на тяхното задоволяване на минимално, нормално и максимално равнище; зависимост на степента на задоволяване от икономическите възможности на обществото, заетоста и работната заплата; структура на потребностите; характера, съдържанието и преспективите на възпроизводство. Същевременно пенсионното осигуряване има и специфични, отличаващи го от другите дялове на социалното осигуряване аспекти. За разлика от всички други “клиенти” на социалноосигурителната система пенсионерите трайно излизат от полето на труда, поради това тяхното възпроизводство се ограничава до потребностите за живот и не е необходимо да се задоволяват потребности, свързани с възпроизводството им като работна сила, квалификация, перспективно развитие от гледна точка участие в труда с отчитане на научно-техническия,социалня, културния и друг процес.
Спецификата на отчитане и управление на издръжката на пенсионерите се изразява в следното: измерване и отчитане на влиянието на типа модел на пенсионерското семейство, в началото на излизане от полето на труда то е преобладаващо двучленно, а в последствие постепенно се превръща в едночленно.Възниква значителна промяна в структурата на разходите, силно нараства относителният дял на общосемейните разходи ( отопление, осветление, данъци, подръжка на жилището, телевизия, радио, пералня, вътрешни и външни транспортни и други разходи), рязко се повишават разходите за лекарства и здравно обслужване. Засилено е влиянието на традиционността и консервативността в потреблението, което намалява адаптивността към нови, по-икономични методи, стоки, услуги. Потреблението се ограничава до жизненонеобходими стоки и тенденции към минимално задоволяване на духовните потребности. В системата на пенсионното осигуряване при неговото финансиране съществува така нареченият принцип за “договор между поколенията” при който, чрез плащането на осигурителни вноски от настоящо
поколение се финансират пенсиите на предходното за него поколение.













Б. Пенсионното осигуряване в световен мащаб.

Използване на опита на другите страни в областта на социалноосигурителната защита в частност - на пенсионното осигуряване е заредено с позитивна информация. Всяка една сиситема има критерии за оценка. Състоянието на дадена система и нейните параметри в друга страна, която е в по напреднал етап на развитие може да бъде в известен смисъл критерий за анализ и оценка.Един такъв кртерий в нашата страна би могъл да бъде сравнителният анализ на системите на по напредналите страни: Япония, САЩ, Великобритания, Германия и Франция.
Изборът на адекватен на националните условия и особености модел на пенсионното осигуряване е свързан с решаването на няколко предварителни въпроса: каква да бъде организацията на пенсионната система, какво да бъде участиети на държавата във финансирането на пенсинното осигуряване, как да се разпределят вноските, какво да бъде участието на останалите страни, каква да бъде организацията на фондовете и как да става тяхното образуване.
При решаването на тези въпроси е възможно да се изхожда от практиката на горепосочените страни. Разбира се, при усъваршенстване системата на пенсионнто осигурчване и приспособяването и към условията на пазарна икономика у нас е невъзможно приемането на готови чужди образци, защото организцията и структурата на всяка назионална система са резултат от:
1. особеностите на националната икономика и отрасловата структура на осигурените лица;
2. историческото развитие на традициите на всяка национална система;
3. степента на унифицираност на националната система с международнте документи и стандарти в областта на пенсионното осигуряване;
Дори когато пенсионние системи притежават общи белези и удовлетворяват демократичните правила, те запазват структурни различия.Тези различия са особенно характерни в периоди на обществена трансформация. Структурните разлики са продукт на специфично развитие на обособената общност, на специфично, исторически обусловенно влияние на едни или други социални сили.Развитите държави реагират по различен начин на едни и същи предизвикателства.Ето защо за да можем да разберем същността на прилаганите пенсионни системи като част от социално-икономическат система във всяка страна, е необходимо да разгледаме различните видове пазарно стопанство.
При американският тип развитието на производството се осъществява главно с цел получаването на по-голяма печалба. Ето защо социалните ориентири в обществото се определят като приоритетна грижа, първо, за акционерите, след това за потребителите и накрая за самите работници. В съответствие с тези приоритети на американската икономика е построена системата за социална защита. Най-напред и най-добре от страна на държавата са защитени потенциалните акционери, тъй като именно те са главният фактор на икономическо развитие.
Обратно, при японският тип развитието на производството се осъществява приоритетно за работниците, които са заети във фирмата и след това за клиентите и печалбата. Тази схема определя степенуването на социалните ориентири в японското общество, където цялата система за социална защита е изградена най-напред за самите работници, а след това - за потребителите, и най-накрая - за акционерите. Конкретно това се изразява в такива социални гаранции като: пожизнено наемане на работна сила, което до голяма степен решава един от основните социални проблеми на пазарнат икономика - безработицата; система на старшинство, при която работната заплата се намира в пряка зависимост от възраста на работника и автоматично расте, дава социална сигурност, че ще бъдат задоволени повишените с възрастта потребности на семейството; задължителната социална част в структурата на работната заплата която съставя средно 35% и с нея се цели осигуряване разходите за обучение на децата, за здравеопазване, за транспорт и т.н.;Така при японският тип социалноориентирана пазарна икономика функциите за социалната защита се осъществяват до голяма степен не от държавата, а от фирмата.
Европейският тип е среден между американският и японският тип социална защита в пазарнат икономика. Тук особенно внимание заслужават германската и шведската разновидности. Както в Япония, приоритет в социалната защита имат работниците, следвани от потребителите и акционерите, но самите функции се осъществяват на равни начала от държават и фирмата. В Германия в структурата на работната заплата и в съответната данъчна система се предвиждат специални дялове и отчисления за осигуряване на безработните.
При тези различия в развитието на икономиките и съответстващата им социална политика важно на този етап за България е какъв избор да направи, тъй като от този избор ще зависи не само изграждането на системата за социална защита и нейните приоритети, но и самата структура на пазарната икономика, заедно с необходимите за осъществяването й закони.Едва ли при днешното си състояния България може да се ориентира към американският тип пазарна икономика. Затова липсват както икономически, така и социални предпоставки и традиции. С липсата на традиции, както и със съществените различия в националните характеристики българите не биха могли да следват и японският тип пазарна икономика. За България не само поради географското й положение, но преди всичко поради вековната й обвързаност с европейската цивилизация изглежда възможен изборът на социалното пазарно стопанство - такова, каквото го виждаме главно в страните от Западна Европа.
Днес нито една реформа в пенсионното осигуряване не може да успее без предварителна подготовка, в това число и проучване на чуждестранния опит. Това особенно важи за страни в преход като България, които са с неукрепнала политическа стабилност и с висок относителен дял на пенсионерите в общия брой на населението.Изходни точки за сравнение и оценка са някой от следните показатели:
Демографско състояние:
През периода 1990-1998 г. населението на България е намаляло от 8 669.3 на 8 230.4 хиляди души. Като основни причини могат да се посочат изключително ниската раждаемост и емигрантската вълна след 1989г., която доведе до излизането извън страната на хора в работоспособна възраст. Кризата, в която изпадна българската икономика след 1990г., рязко понижи жизнения стандарт и създаде несигурност във възможностите за реализация на индивидите, което от своя страна допринесе за търсене на алтернативи в чужбина, както и до влошаване на условията за отглеждане на деца.От друга страна, увеличаващата се продължителност на живота и намаляващият брой на хора в трудоспособна възраст водят до нарастване на дела на хората на възраст над 65 г. в цялото население на страната (т. нар. демографски коефициент на зависимост). Продължителността на живота намира израз в увеличаването на частта на населението на възраст на 75 г. сред хората над 65 г. (Таблица 1) Тези демографски тенденции водят до изоставане на броя на внасящите в системата за социално осигуряване спрямо броя на получаващите обезщетения от същата система.

Таблица 1

Население
1997
2000
2005
2010
2015
на възраст между 18г. и 65г.
5 307 077
5 245 421
5 218 813
5 143 176
4 885 884
над 65 г.
1 209 133
1 265 980
1 272 964
1 254 149
1 302 456
над 75 г.
443 405
498 983
565 759
601 498
580 542
Коефициенти





Население над 65г. като дял от населението в трудоспособна възраст
22,78%
24,13%
24,39%
24,38%
26,66%
Население над 75г. като дял от населението над 65 г.
36,67%
39,41%
44,44%
47,96%
44,57%


Историческо развитие:
Началото на задължителното социално осигуряване за наетите работници е поставено през 1883г. В Германия. Изискванията на принципите на Бисмарк към пенсиите и системите за пенсионно осигуряване и най-вече към пенсиите за изслужено време и старост, са изградени преди по-вече от 110 години. Те са намерили добър прием в националните системи за пенсионно осигуряване на редица европейски страни, в това число и в Германия,Австрия, България и др. Нормативно определеното равнище на пенсиите е поставено в дегресивна зависимост от размера на работните заплати. Дегресията в развитието на пенсиите се определя по такъв начин, че осъществяването чрез нея целево предназначение на доходите от пенсии да не надхвърля предварително определени граници и да съхранява основните принципи и характеристики на пенсиите според Бисмарк, отнасящи се до връзката между размера на пенсиите, от една страна, и различията в размера на работните заплати (осигурителните доходи) и трудовият стаж, от друга. По този начин пенсионните системи, изградени на основа принципите на Бисмарк, били предпазвани от съществени промени по посока принципите на Бевъридж в социалното осигуряване, в това число - от прекомерно преразпределение на доходите и прекомерната проява на социалната солидарност. Независимо от своята специфика в съвременните системи за пенсионно осигуряване в развитите европейски страни се наблюдава обаче взаимно проникване и преплитане на принципите на Бисмарк и на лорд Бевъридж при запазване водещо място на първите.
Социално-икономически и политически фактори:
Икономическите кризи, безработицата и промените във формата на икономическа активност на населението намаляват финансоват стабилност на задължителните системи на пенсионното осигуряване.Особенно значение в тази група от фактори заемат брутният вътрешен продукт и темповете на икономически растеж. Върху финансовата балансираност на пенсионното осигуряване негативно влияние оказват също безработицата и инфлацията.
Социалнополитическите фактори в една или друг степен засягат размера на осигурителните вноски, размера на пенсиите или условията за пенсиониране, което на практика означава промени в обществения договор в полза на работещото или възрастното поколение. Независимо от начина, по който социалните проблеми влизат в политическият дневен ред и независимо от това колко са важни те за обществото, те стават обект на политическо регулиране и на самата политика. Политическите интереси влияят в една или друга степен при определяне отношението на социалните субекти към въпросите на социалната сигурност, в това число и към въпросите на пенсионното осигуряване.
Брутен вътрешен продукт (БВП):
Основен измерител за състоянието на националното стопанство и за икономическата мощ на страните е брутният вътрешен продукт. Той представлява сумата от пазарните цени и крайните стоки и услуги, произведени в страната за определен период от време - най-вече една година. Нарастване на обема на БВП при равни други условия създава възможности за отделяне на повече средства за социални разходи. При ефективн използване на тези средства могат да бъдат задоволени повече и по-разностранни социални потребности на населението. Освен това увеличаването на БВП влияе позитивно и върху икономическият растеж, подпомага стабилизирането в икономиката и позволява разширяване на базата за реално развитие на социалната и икономическата сфера. По този начин се създават възможности за повишаване на жизнения стандарт на населението и пенсионния потенциал на държавата, обществото и капитала.
Две са основните условия, които едно лице трябва да изпълни за да получи право на пенсия за изслужено време и старост във всички страни.Това са навършена регламентирана възраст за пенсиониране и период, покрит с осигурителни вноски - трудов стаж. Би трябвало да се подчертае, че населението на възраст между 50,60 и 65 години е със сравнително висока трудоспособност, с натрупан опит и в повечето случей с висока квалификация, което прави неефективно ранното му пенсиониране. Законоустановената пенсионна възарст в старните от Западна Европа е между 60 и 65 години и е еднаква за мъжете и жените. От тази гледна точка в нашата страна от 01.01.2000 се възприе модел на пенсиониране, адекватен на този в посочените развити страни, с потенциал да използва значителен разерв от активно население, което да се включи активно в производствената и другите видове стопанска дейност. Това съответства на тенденцията към увеличаване на задължителната пенсионна възраст поради тежестта, която демографското натоварване оказва върху финансиране на пенсиите.



В. Задължително пенсионно осигуряване

1.Пенсии за осигурителен стаж и старост
Задължителното обществено пенсионно осигуряване обхваща всички икономически активни лица /наемни работници, самонаети, еднолични търговци, земеделски стопани, лица, работещи без трудово правоотношение и т.н./. Условията за достъп се универсализират за всички групи лица, независимо от формата на икономическа активност, при еднакви условия за участие в осигуряването и еднакви права за получаване на пенсии. За военнослужещите и офицерите и сержантите от МНО, МВР, НСС и др. съществува отделен режим за определяне и финансиране на пенсиите, който се урежда в самостоятелен закон. Обособяването им в специален режим на пенсиониране произтича от спецификата на тези категории лица, които не са в трудови правоотношения, а на специфична “служба”. Такава е практиката и на почти всички страни по света.
Размерът на пенсията за осигурителен стаж и възраст се определя, като средномесечният осигурителен доход за страната за предходната година се умножи по индивидуалният коефицент на лицето. Той от своя страна се определя от дохода на лицето, върху който са внесени осигурителни вноски за периода от три последователни години от последните 15 години осигурителен стаж до 1 януари 1997г. по избор на лицето и от дохода за периода след тази дата до пенсионирането му. За изчисляването на индивидуалният коефицент се определя: 1.) Съотношението между средноаритметичният осигурителен доход на лицето за периода до 31.12.1996г. и средноаритметичната работна заплата за страната за същия период, обявен от НСИ; 2.) Съотношението между средномесечният осигурителен доход на лицето за периода след 01.01.1997г. и средномесечният осигурителен доход за страната за същият период. Индивидуалният коефицент се определя като всяко от съотношенията се умножава съотвено по броя на месеците за които то е установено, и сборът на получените произведения се раздели на общия брой на месеците, установени и за двата периода. Така полученият коефицент умножен с средномесечният осигурителен доход за страната за предходната година дава произведение от което за да получим размера на действителната пенсия е необходимо да умножим със сумата образувана от по един процент за всяка година осигурителен стаж.

Пенсията = Осигурителен стаж в години * 1% * Индивидуален коефициент * Среден месечен осигурит. доход от предходната година.


2.Пенсии за инвалидност.
Финансирането на средства за живот на лица, загубили пълно или частично своята работоспособност, в условията на производствена среда, гражданско-рискова ситуация или военна ситуация. В първия случей загубата на работоспособността и установената за тази база инвалидност е получена по време на работа или до две години след нейното прекратяване. Този период има медико-физиологични и професионални основания, поради това че някои видове загуба на работоспособноста са свързани с продължителен процес на крайно проявление. Като се регламентира за пенсиите “За някой болести, определени с наредба, този срок може да бъде по-голям.”; изискването инвалидноста да е настъпила по време на работа, не се отнася за слепите по рождение и ослепелите преди постъпване на работа.
В зависимост от степента на загубената работоспособност и характера на труда при отделните професии инвалидността се дифиринцира така:
1.При загубена работоспособност над 90% инвалидност се определя: на лица, които поради здравословното си състояние са загубили напълно трудоспособността си за къкавто и да било труд; на лица с най-тежки телесни недъзи - по списък, утвърден от министъра на здравеопазването, които могат да бъдат приспособени към труд при специално създадени за тях условия.
2. При загубена работоспособност от 71 - 90% се определя: на лица, които поради здравословното си състояние са загубили трудоспособността си както за своята професия, така и за друга професия, но могат да бъдат приспособени към труд при специално създадени за тях условия; на лица с тежки недъзи - по списък, утвърден от министъра на здравеопазването, които могат да бъдат приспособени към професионален или друг труд при специално създадени за тях условия.
3. При загубена работоспособност от 50 - 70% се определя: на лица които поради здравословното си състояние са променили или трябва да променят професията си с друга от по-ниска квалификация или пък са променили или трябва да променят условията на труд в своята професия; на лица с телесни недъзи по списък определен от министъра на здравеопазването.
Видове пенсии за инвалидност:
1. За трудова злополука или професионална болест - независимо от продължителността на трудовия стаж. Определя се като средномесечният осигурителен доход за страната през предходната година се умножи по следният индивидуален коефицент :
· за лицата с намалена работоспособност над 90% - 0.4
· за лицата с намалена трудоспособност от 71 до 90% - 0.35
· за лицата с намалена трудоспособност от 50 до 70% - 0.3
2. За общо заболяване - отпуска се при изискван трудов стаж. Размерът на пенсията се определя, като доходът, от който се изчислява пенсията, се умножи с процент, равен на единица за всяка година действителен осигурителен стаж. Когато няма изискваната възраст за пенсиониране, недостигът години се преизчислява за осигурителен стаж. Признатите години се умножават по следните коефиценти:
· за лицата с намалена работоспособност над 90% - 0.9
· за лицата с намалена трудоспособност от 71 до 90% - 0.7
· за лицата с намалена трудоспособност от 50 до 70% - 0.5
3. Гражданскоинвалидни - отпускат се на работници и служители, пострадали при изпълнение на граждански дълг. Пострадали случайно от органите на властта при изпълнение на служебни задължения; учащи се, пострада ли през време на производствена практика или обучение.Размерът се определя както следва:
· за лицата с намалена работоспособност над 90% - минималният размер е не по малък от 159% от социалната пенсия
· за лицата с намалена трудоспособност от 71 до 90% - минималният размер е не по малък от 140% от социалната пенсия
· за лицата с намалена трудоспособност от 50 до 70% - минималният размер е не по малък от 115% от социалната пенсия
4. Пенсия за военна инвалидност - право на тази пенсия имат лицата, заболели или пострадали по време на наборна военна служба, на служба в запаса или в резерва.

3. Социални пенсии.
Социална пенсия се отпуска, когато лицето няма право на друг вид пенсия, независимо дали е осигурена. Разходите за издръжка на лицето се поемат от обществото (държавата), без да изисква предходно участие на индивида в натрупването на средствата на тези разходи.Социална е в смисъла на проява на обществена солидарност, основана на възможността лицето по друг начин да придобива средства за издръжката си.Тя не може да се получава заедно с друга пенсия и да преминава в наследствена.
Видове социални пенсии:
Социална пенсия за старост - отнася се за лица, навършили 70-годишна възраст, чието имуществено състояние и доходи не им позволяват да си осигурят издръжката.
Социална пенсия за инвалидност - отнася се за всяко лице навършило 16-годишна възраст с призната необходимост над 71% и над 90%.
Пенсии за особенни заслуги - тези пенсии не могат да се получават с други. Отпускат се от Народното събрание по предложение на Министерски съвет.
От гледна точка на мащабите на факторите, функциите и задачите, които изпълняват, социалната пенсия се характеризира:
1. Разнообразие на факторите:
· национални, в зависимост от обхвата и мащабите на заслугите към държавата и обществото;
· демографски, свързани с критични периоди в развитието и оцеляването на нацията;
· здравни, свързани с трудоспособността на бъдещата работна сила;
· медико - здравни, поемане от страна на държават грижата за тежко болни и инвалиди в домашна обстановка;
· възраст, в която хора, останали без доход, не са в състояние да се трудят и са подложени на риск за оцеляване;
2. Разнообразие на функциите:
· хуманна, като особенно важен индикатор за социално-ценностната система на държавата и обществото;
· признание от позициите на социалната политика на заслугите и постиженията на изтъкнати, известни и заслужили българи;
· изпълнява ролята на най-ниско възнаграждение;
· изпълнява ролята на финансов ограничтел за другите видове пенсии;
3. Регулатор в пенсионното осигуряване
· нейното получаване ограничава получаването на друг вид пенсия;
· не се допуска наследяването й;
· предоставя се на хора с крайно ниски доходи, лишени от възможността да ги увеличат;

4.Наследствени пенсии.
Личните пенсии могат да преминават в наследствени. Право на наследствена пенсия придобиват децата и преживелият съпруг, както и родителите му, ако са били издържани от него и нямат лични пенсии. Наследствена пенсия се получава, независимо от причината за смъртта на осигуреното лице, когато са изпълнени условията за съответния вид пенсия, следваща се на наследодателя.
Наследствената пенсия се определя в процент от следващата се лична пенсия на починалия:
- при един наследник - 50 на сто;
- при двама наследници - 75 на сто;
- при трима и повече - 100 на сто.

Наследствената пенсия се отпуска общо за всички лица, които имат право на тази пенсия и се разпределя по равно между тях.


Г. Задължително допълнително пенсионно осигуряване ( 2-ри стълб).

Основни принципи при осигуряването във втория стълб са използването на пенсионни схеми с дефинирани вноски, индивидуални партиди за всеки осигурен и капитало-покривни система. Цел на тази форма на пенсионно осигуряване е да се гарантира втора пенсия на всички осигурени и да даде възможност за ранно пенсиониране на работещите при условията на първа и втора категория труд. Акумулирането на средствата за осигуряване и тяхното инвестиране и капитализиране ще формира ресурса на осигурения за пенсия. Така се преодолява преразпределянето на средства между поколенията и между самите осигурени, премахват се някои от основните проблеми при приходно-разходните схеми като демографско развитие на населението и необвързаност на пенсията с осигурителния принос, преустановява се натоварването на бъдещите поколения със сегашните пенсионни обещания.
Задължителното допълнително пенсионно осигуряване се осъществява в универсални и професионални пенсионни фондове, управлявани от пенсионноосигурителни дружества, лицензирани от Държавната агенция за осигурителен надзор по закона за Допълнителното доброволно пенсионно осигуряване, като се съблюдават следните основни принципи:

- задължителност на участието;
- юридическа самостоятелност на пенсионноосигурителното дружество, на универсалните и на професионалните пенсионни фондове;
- прозрачност, разделност и изключителност на дейността;
- разрешителен режим;
- задължителна периодична отчетности разкриване на информация.

Инициатива за учредяване на пенсионни фондове от втори стълб могат да имат работодателите, организациите на работодателите, синдикалните структури и пенсионноосигурителните дружества. Правилата при създаването на пенсионните фондове, изискванията, на които трябва да отговарят пенсионно осигурителните дружества, както и юридическото разделяне на фонда от управляващото дружество имат за цел да осигурят правилното функциониране на фондовете. Въведените процедури за включване в пенсионен фонд и минималния брой участници в един фонд имат за цел да предотвратят рисковете от появата на голям брой фондове с високи административни разходи.
Допълнителното задължително пенсионно осигуряване се извършва от професионални и универсални пенсионни фондове.Те се създават за неопределен срок.
Универсален пенсионнен фонд се учредява от лицензирано пенсионноосигурително дружество с решение на неговите органи за управление. Участието на осигурените лица става чрез подаването на индивидуално заявление до дружеството. За всички лица неизбрали универсален пенсионнен фонд, се извършва служебно разпределение по начин и ред, определени от НОИ и Държавната агенция за осигурителен надзор. Осигурените лица в универсален фонд не могат да бъдат по-малко от 30 000, като това не се отнася за първите две години от съществуването на фонда. Правата при осигуряване включват правото на:
· допълнителна пожизнена пенсия
· еднократно или разсрочено плащане на натрупаната по индивидуалната партида сума;
· еднократно или разсрочено изплащане на суми на наследниците на починало осигурено лице и на пенсионер при условията и по реда на този дял.
Професионален пенсионнен фонд се учредява от лицензирано пенсионноосигурително дружество с решение на неговите органи за управление. Участието на осигурените лица става чрез подаването на индивидуално заявление до дружеството. За всички лица неизбрали универсален пенсионнен фонд, се извършва служебно разпределение по начин и ред, Определени от НОИ и Държавната агенция за осигурителен надзор. Осигурените лица в универсален фонд не могат да бъдат по-малко от 15 000, като това не се отнася за първите две години от съществуването на фонда. Правата при осигуряване включват правото на:
· осигуряване на срочна професионална пенсия при ранно пенсиониране на работещи първа и втора категория труд
· еднократно или разсрочено плащане на натрупаната по индивидуалната партида сума;
· еднократно или разсрочено плащане на натрупаната по индивидуалната партида сума на наследниците на починал осигурен или на пенсионер на фонда.

Д. Допълнително доброволно пенсионно осигуряване ( 3-ти стълб ).

Основна цел на допълнителното доброволно пенсионно осигуряване е създаване на възможности и условия за повишаване социалната защита на населението чрез участие в спестовно-инвестиционни схеми за доброволно пенсионно осигуряване.
Допълнителните цели на доброволното пенсионна осигуряване са:
- Поощряване на спестовността на населението;
- Стимулиране на социалните инициативи на работодателите;
- Поддържане на по-тесни връзки с развитието на пазарите на ценни
книжа в страната;
- Подсилване на социалната насоченост на приватизацията;
- Сближаване на социално-осигурителните схеми на Република
- България с тези на социална Европа.
Допълнителното доброволно пенсионно осигуряване се изгражда и развива при съблюдаване на следните принципи:
- Доброволност на участието;
- Детерминираност на осигурителните вноски;
- Източници на осигурителните вноски - лични средства, средства на работодателите и инвестиционни бонове;
- Капитализация на осигурителните вноски;
- Водене на индивидуални сметки за всеки участник;
- Разграничаване средствата на участниците от тези на акционерите, включително чрез юридическо обособяване на доброволния пенсионен фонд от пенсионноосигурителното дружество;
- Ясно и разбираемо формулирани основни права и задължения на участниците, в т.ч. :
· Правото им на пенсии за старост, за инвалидност и при смърт;
· Правото им на свободен избор на предлаганите “продукти“ - пожизнена пенсия; пенсия за определен период от време (в години); еднократно или разсрочено изтегляне на набраните средства по партидата, при условия, регламентирани в закона; право да закупят анюитет от живото-застрахователна компания.
· Право на прехвърляне на набраните средства по личните им партиди от един фонд за допълнително доброволно осигуряване в друг и от едно лице на друго при условия, регламентирани в закона.
- Функционално и ефективно държавно регулиране и контрол с цел защита интересите на участниците.
- Режим на лицензиране на административното, актюерското и инвестиционното обслужване на доброволните пенсионни фондове от пенсионноосигурителните дружества.
- Държавни преференции и стимули за развитие на допълнителното пенсионно осигуряване.
- Регулиране на капиталовата адекватност и ликвидност на фондовете в пенсионно-осигурителните дружества.
- Лоялност на конкуренцията между дружествата за допълнително пенсионно осигуряване.
- Прозрачност в дейността на пенсионно-осигурителните дружества.
- Задължителна периодична отчетност пред участниците за дейността на фонда, състоянието и движението на средствата по личните им сметки.

В тази форма на осигуряване се очаква да участвуват около 1/3 от икономически активните лица и доходите им от пенсии ще зависят от индивидуалното им участие и социалните инициативи на техните работодатели. Тук няма гаранции за минимална доходност, а рискът се поделя между осигурените лица и пенсионноосигурителните дружества.

Инвестиционен портфейл

Инвестиционнит портфейл е неотменна част от инвестиционната практика от средата на 20 век. Тогва започва създаването на специфични комбинации от различни финансови активи, наричани портфейли. Научната мисъл по това време насочва усилията си към създаване на на практически модели за съставяне на портфейли. Различните автори обръщат различно внимание на една или друга страна на портфейла без той да бъде определен цялостно.
Една друга група автори подчертават, че портфейлът е инвестиция от множество елементи. На тази основа портфейла е определен като “вложение в ценни книжа от един индивид или институция”. Следователно портфейла е съвкупността от ценни книжа, притежавани от даден инвеститор, т.е. делът отактива на баланса на инвеститора, който се нарича финансов. Подходът за определяне на портфейла като съвкупност от някакви активи е противоречив, защото авторите не дават отговор на въпроса защо точно тези активи са включени в портфейла, а не другите.
Друга група автори акцентират не върху съставната част на активите в портфейла, а върху комбинацията им.Портфейла се определя като “,комбинирано вложение в повече от една акция, облигация, реална имущество или други активи”. Друго подобно определение за портфейла е, че той е “набор от инвестиционни носители, комбинирани за да удовлетворят определени инвеститорски цели”.
Трета група автори обръща внимание на управленския аспект на портфейла r и го определят като ”набор на различни инвестиции, извършвани по едно и също време”, т.е. обръща се внимание на технологичната характеристика на действията на инвеститора.
Четвърта група автори отделят внимание на връзката на портфейла с инвестиционния риск. Според тях портфейлът е форма на приложение на диверсификацията, посредством която се намалява несигурността или риска на доходите от инвестиции.
Очевидно няма единно и всеобхватно определение за същността на портфейла, което да характеризира напълно. Портфейлът има комплексна характеристика и същността му следва да бъде анализирана комплексно. От една страна портфейлът може да бъде разглеждан като вид инвестиция. От друга страна, той представлява специфичен източник на доходи. В същото време портфейлът може да се представи като средство за управление на инвестиционня риск. За да се даде цялостна характеристика на понятието обаче е необходимо да се анализира всяко от тези направления . Така на базата на различните гледни точки ще може да се определи комплексно същността на портфейла.

Портфейлът - специфичен вид инвестиция

С възникването на портфейлната практика инвестиционният портфейл се певръща в нов вид инвестиция, различаващ се от всички останали инвестиции по продължителността и характера си. Портфейла се превръща в инвестиция от нов тип, при която се извършва многопосочна и постоянна трансформация на активи, като този процес не е периодичен , а постоянно възобновяем;
Особинстите на портфейла ката вид инвестиция могат да се обобщят както следва:
1. За разлика от останалите видове инвестиции портфейлът включва в себе си множество разнообразни активи- както ценни книжа , така и недвижимо имущество, и безсрочни депозити. Всички те са с различна степен на ликвидност. На практика е невъзможно да се установи в какъв точно актив се трансформира даден ликвиден актив. Посредством множество опирации понякога противоположни по съдържание, портфейлът се формира като съвкупност от различни по същност активи.
2. При инвестирането в портфейл като цяло се наблюдава трансформиране на по-ликвидни активи, но заедно с това се извършва и трансформиране от по-малко ликвикни към по- ликвидни активи. Това се получава при постоянна трансформация и приструктуриране на портфейла през периода на съществуването му.
3. Всичкки останали инвестиции се характеризират с тава, че след извършване на трансформации от по –ликвиден към по-малко ликвиден актив следва единствено процес на амортизиране на инвестицията/ т.е. тези инвестиции вече са обикновенни активи/. При портфейлите се наблюдава тази пряка последователност. Така се наблюдава едно постоянно вътрешно амортизиране на инвестицията и вътрешно реинвестиране тъй като активите в него са двупосочни. Може да се отбележи, че процесът на инвестиране и амортизиране , който по принцип се разпростира върху целия баланс се съсредоточава единствено в портфейла. Отделно съществуват дейности по инвестиране и амортизиране между самия портфейл и останалата част от баланса.
4. Инвестирането в портфеил за разлика от останалите видове инвестиции се характеризира с динамизъм, поради което тази дейност се нуждае от управление. На тази база възниква портфейлният мениджмънт. При останалите видове инвестиции всички инвестициони решения са концентриранипреди да се предприемат инвестиционните дейности. След осъществяването им инвеститорът малко или много остава пасивен и изчаква края на амортизирането на инвестицията или прикратява нейното съществуване. При портфейлните инвестиции мнаговариантността на възможните трансформации, постоянно променящите се показатели на активите , непрекъснато прояващите се нови възможности за инвестиране и др. изискват от инвеститора да следи без прекъсване своите активи и да предприема нови инвестиционни действия.
Следователно инвестиционният портфейл е специфичен вид инвестиция, характеризираща се с особена динамика и сложност и не просто съвкупност от ценни книжа.

Специфика на доходите от инвестицицонни портфейл

По своята външна форма инвестицицонни портфейл се възприема като съвкупност от финансови инвестиции. Следователно доходите, които той осигурява съдържат в себе си характеристиките на доходите от финансовата инвестиия. Основната черта на нветиционния ипортфейл е, че той е съвкупност от инвестициите, които носят доход от капитал. Следователно инветиционния портфейл е частта от богатството на икономическите агенти, която е инвестирана за да носи доход от притежаването на това богатство. Всички останали части на богатствота са вложени в един или друг актив с други цели- за потреблени или за производство и реализиране на печалба от него. Единствено инветиционния портфейл носи доход като капитал.
Във връзка с това е необходимо да се определи границата на портфейла, т. е. Активите, които следва да участват в него. Основната характеристика, която може да се използва като критерий за включване на един актив в инветиционния портфейл , е характерът на дохода, който той носи. Не може да се направи единен класификатор на характера на всички активи и доходите от тях. Използването на активите в реалният икономичиски живот е многообразно. Действително основната част на портфейла се формира точно от финансовите активи. Това е така, защото същността на тези активи е да носятдоход като капитал. Но същестува и възможност други по характер активи да се включат в портфейла поради това, че носят доход като капитал. Възможно е и чисто финансови активи да не се включва а в инвестиционния портфейл поради това , че носят доход с друг характер. По този начин е невъзможно да се определи инвестиционния портфейл като съвкупност от определен вид активи. По своята същност инвестиционния портфейл акумулира в себе си всички инвестиции, целящи реализирането на доход ката капитал.
Много често активите, включени в портфейла, носят и спекулативни доходи. Това дава основание понякога в портфейла да се формира част, наречена оборотен портфейл. В тази част обикновенно се включват активи, с които лесно могат да се правят спекулативни операции. Като изключение съществува възможност инвестиционният портфел да достави спекулативни доходи, на по своята същност той се стреми да да изключи спекулативни операции. Спекулативните доходи възникват на базата на пазарната несъвършеност. Поради това, че е възможно един субект да , разполагащ с допълнително информация или най-вярно очакване на за развитието на на пазара, да подаде един актив над неговата стойност или да купи такъв под стойността му като реализира доход от разликат между стойността и цената. В портфейла се включват активи след продължителен алализ за тяхната стойност и доходите, които носят тези активи.
Доходите от инвестиционния портфейл се характеризират с особената си връзка с риска. По своя произход доходите от портфейла са доход от капитала.По принцип инвестицията във финансови активи , без да бъде включена в портфейл, също наси доход от капитал. Това, което отличава портфейлната инвестиция от обикновената финансова инвестиция е именно връзката доходност –риск.








Портфейлът като средство за управление на инвестиционния риск

Портфейлът беше разгледан вече като съвкупност от инвестиционни носители. Посредством изграждането на портфейла се цели не само получаване на дохода от капитала и минимизирането на риска, но и неговото обективно управление. Портфелирането е особен вид метод за управление и минимизираене на риска, при което не важен е броя на обектите, в които ще се влага богатствота на инвеститорите, колкото тяхната взаимообвързаност за разлика от диверсификацията , при коята богатството на инвеститова се разпределя между колкото се може повече инвестиционни носители с цел разределяне на риска и неговота минимизиране. Изграждането на портфейл цели да се използва различната реакция на нормата на възвращаемост от различните инвестиционни носители към различното проявление на факторите влияещи върху нея. Като използва положителното влияние на риска върху няко обекти. По своята същност портфелирането се превръща в особено техника за управление на риска посредством взаимообвързаността на специално подбрани активи. Инвестиционния портфейл не бива да се разглежда като обикновена съвкупност от активи. Той е следствие на прилагането на портфелирането при инвестиционни решения