Теми по ЕТИКА

1 тема

ПРЕДМЕТ НА ЕТИКАТА

ключови думи: ethos, moralis
ЕТИКА- буквално означава навик, обичай. Тя е една от най- древните теоретични дисциплини, обект на изучаване на която е моралът.
МОРАЛ- от латински, означава нрав. Една от формите на обществено съзнание, социална институция, изпълняваща функцията на регулиране поведението на хората във всички без изключение области на обществения живот.
Етиката и моралът често се отъждествяват. Моралът е предмет на етиката. Той съществува от появата на човека, но като учение датира от по- късно. Наивно е да се отъждествява етиката с морала. МОРАЛЪТ отразява най- общо РЕДА /подредеността/ в мисленето.
“РЕДНОСТ” означава доколко е допустимо дадено мислене и поведение и доколко е съобразено с изискванията на обществото и вътрешните ни изисквания. С външните изисквания индивидът е длъжен да се съобразява. В противен случай следват санкции.
Вътрешните разбирания, това е нравственото АЗ, всеки един човек го притежава, съзнавайки или не. Фразата “Този човек е порядъчен” означава, че той спазва определени правила, последователен е, морален. И обратно, ако човек не спазва общоприетите правила, за него казват, че е безнравствен, аморален. Животните също спазват определен ред по силата на инстинкта- пчелите, мравките. Благодарение на този ред те оцеляват, без ред не могат да съществуват. Следователно редът е присъщ и на животните и на човека.
В човешкото общество може да се различи най- общо външна и вътрешна форма на реда, които са много по- сложни от елементарните форми в животинското царство.
ФОРМИ:
І. ВЪНШНА /ПРАВОВИЯ РЕД/- регламентиран чрез законите. Длъжни сме да спазваме тези закони. Външната форма е организирането на обществото в институции, които се основават на “правовия ред” и действат, налагайки определени закони.
ІІ. ВЪТРЕШНА- закони, които ръководят поведението на всеки човек и отношенията в обществото, без да е задължително тези “закони” да са регламентирани или дори “записани”. Знаем, че се говори за “писани” и “неписани” закони. Неписаните закони също могат да доведат до санкции от страна на обществото, защото са нарушени неговите традиции, обичаи и морални норми, тоест придържането към “негласни повели”. В най- развитата си форма обаче “неписаният закон” действа като собствен морален ориентир, така че човекът сякаш се раздвоява, изправяйки се пред собствената си съзнателност.
Съвестта е вътрешният морален закон на човека, който винаги пита:”Правилно ли постъпих?” Пример: ако някой открадне, той попада под санкцията най- малко на три вида закони. Най- напред е отнасящият се до цялото общество закон- Наказателния кодекс, който предвижда наказание като парична глоба, лишаване от свобода или други. Този закон се интересува главно от факта на кражбата и от това, че е нарушено правото на собственост. Средата, в която живее човекът, също би могла да го санкционира от гледна точка на стария, традиционния морал, в който е възпитан. Семейството му тогава би казало:”не те ли е срам от хората?”. Общественото мнение също може да бъде като наказание, независимо от това, дали открадналият е изтърпял законовата санкция. От друга страна крадецът може да бъде наказан и според принципите на религиозната общност, към която принадлежи, защото е престъпил Божията заповед “Не кради!” Тук нещата опират повече до това, че е престанал да бъде добър християнин, не само добър гражданин.
В основата на съзнанието, което е отговорност, е СЪВЕСТТА на човека. Най- сетре, открадналият може да се изправи пред съда на своята съвест. Тогава вече значение има не толкова факта на кражбата, колкото мотивът /кое всъщност го е накарало да открадне/ и степента на развитост на моралното чувство, в случая чувството за отговорност /т.е. доколко той изобщо възприема кражбата като нещо лошо/. Въпросът, който човек си задава тогава е дали кражбата го е направила по- щастлив чрез ощетяването на другите, дали собственото щастие се постига чрез чуждото нещастие. Ако съвестта му е достатъчно развита- а тя се развива, както всяко друго качество у човека,- той се обръща към досегашния си опит. Този опит му казва нещо просто, закрепено и като морално- религиозна повеля:”Не прави на другия това, което не искаш да ти се случи” и “Който гроб копае другиму, сам пада в него”. Платон казва “Най- добра би била една армия от влюбени, които пред погледа на любимите си правят героични постъпки, пазейки се да не се изложат”.
Човек следва да има здрав разум, за да може да се развива и стигне до качества, които го правят ЛИЧНОСТ. Личността предразполага към развитие на нравственото съзнание, изкуството как да се живее, а не как да се краде. Няма по- естествен стремеж от необходимостта от познание- от къде е дошъл и към какво се стреми човек, какво е ЩАСТИЕ, ЛЮБОВ, какъв е СМИСЪЛЪТ на живота му. “Човек и добре да живее, умира. И след него друг се ражда, остава само съзиданието.....”. Животът на всеки човек е уникален, неповторим. Човек сам трябва да определя своите постъпки. Ценностите се предават от поколение на поколение, в определен ред, система.
Този елементарен опит, чиито изводи философите наричат здрав разум, е в основата на всекидневния морал на личността, който се определя като набор от правила за добро поведение. В случай, че личността има предразположение да развие нравственото си съзнание, да открие изкуството, направляващо живота и позволяващо във всеки конкретен случай творчески да се прилагат правилата, то тя се обръща вече към знанието за морала, което е съставна част на философията. Но стремежът към този тип знание е може би най- естественият стремеж на човека, защото се отнася до така наречената житейска философия.
Почти няма човек, който да не се интересува какъв е смисълът на живота, какво е за него щастието, любовта, приятелството, как да решава моралните дилеми в ежедневието, на какво да подчинява избора си в множеството трудни ситуации, кое е добро и кое зло. Животът на всеки човек е неповторим и заслужава да бъде изживян неповторимо не как да е – а като произведение на изкуството да се живее- ARS VIVENDI.
Съвременната етика не се отказва да търси хармония на външното и вътрешното. Хармонията носи удоволствие, щастие в живота на човека. Между отделните култури има различни норми, ценности, те общуват помежду си. Колкото повече е това общуване, толкова по- добре. Моралната истина не е последна инстанция, тя не е вещ. Моралното поведение извършва действие по вътрешна убеденост, то е една нагласа, за да си направим избора сами.
МОРАЛЪТ е система от ценности, а етиката на доброто изисква именно това. Налага се отвън. Вменява дълг.
НРАВСТВЕНОСТ- налага се отвътре, от АЗ-а.

2 тема ПРОИЗХОД И СЪЩНОСТ НА МОРАЛА

ethos- навик, обичай, привичка, характер, темперамент, нрав на човек.
етомология- наука за произхода на думите.

Понятието EТИКА има гръцки произход и е свързано с понятието ethos, което означава навик, обичай привичка. В древността с този термин се означава и характерът, темпераментът или нравът, защото проявява “характерното за себе си” най- вече в навиците. Майсторът на античната трагедия Софокъл бил наречен “създател на характери”, но най- яркият пример са “Характерите” на Теофраст /ІV в. пр.н.е./ Теофраст описал “типовете” на ласкателя, простака, суетния, бъбривия, съперника, страхливия, високомерния и т.н. като надиндивидуални “типажи” на човешката природа- “Престореността, казано най- общо, изглежда е склонност да се преиначават и омаловажават думи и дела. А ето какъв е престореният човек. Способен е да отиде да разговаря с неприятеля си, за да скрие по този начин своята омраза. Нападнал е тайно някого- ще го похвали, когато е с него, и дори ще му изкаже съчувствие, ако е загубил дело. Някой е злословил по негов адрес или говори против него- прощава му и не се сърди. Онеправдан в него човек отиде при него да изкаже негодуванието си, той разговаря безучастно. А речеш ли да го видиш спешно, ще те накара да се обадиш друг път.”
ЕТИКАТА започва с АРИСТОТЕЛ /384-322г. Пр.н.е./- учител на Александър Македонски. Аристотел въвежда новост- за първи път определил Етиката като област на философското знание, която се занимава с “най- доброто” в човека, с необходимите добродетели за постигането на висшето благо. Неговата “Никомахова етика” /наречена по името на сина на Аристотел Никомах/, наред с “Евдемовата етика” и “Голямата етика” за приблизително 24 века остава базисно произведение за всеки етически размисъл, независимо дали се приемат изложените в нея положения, или не.
ДИОГЕН ЛАЕРЦИЙ /ІІІ в. пр.н.е./- В произведението си “Животът на философите” съобщава, че “дяловете на философията са три- ФИЗИКА, ЕТИКА и ДИАЛЕКТИКА. Физиката разглежда космоса и нещата в него; етиката се занимава с живота и нравите, а диалектиката представя аргументи и на двете... От Сократ води началото си етиката”. Диоген счита, че СОКРАТ е направил революция във философията, обърнал насоката й от природата към човека, насочил мислите на мъдреците към човешката същност- човек е малък “микрокосмос”- тази идея на Сократ се поддържа и днес. “Мисленето на човек съвпада с битието”- тоест има нещо външно, обективно, определящо начина на мислене.
Питагорейците- тяхната философска идея за човека е че е един “микрокосмос”, “малък свят”, притежаващ всички заложби на “космоса”.
АРИСТОТЕЛ в “Голямата етика” пише, че естетическото е съставна част на политиката, защото човек не може да действа в обществения живот, без да има определени етически качества, а трябва да бъде именно достоен човек. За връзката между “характера” и регулирането на обществения живот говори още Платон в своите произведения “Държавата” и “Закони” /например, че кротките са по- пригодни за производители на блага, а войнствените и избухливите са подходящи за “стражи” на държавата; държавата трябва да управляват мъдреците/. “Моралът да има естествен произход /природата/, но неговото усъвършенстване става в дейността”. Добродетелният човек не е самотник. Безразличието също е позиция. Аристотел отхвърлял безразличните, а приветствал активните хора.
Голямата заслуга на Аристотел е всъщност разбирането, че дори моралът да има естествен произход, да се корени в човешката природа, неговото усъвършенстване става в дейността и съдействието за общественото благо, в пълното хармонизиране на личните и общите цели. Добродетелният човек не е самотникът, нито човекомразецът или безразличният, а активният гражданин на полиса, защото човекът по природа е “обществено същество”.
Според него и затова МОРАЛЪТ ИМА ОБЩЕСТВЕНА СЪЩНОСТ И ЕСТЕСТВЕН ПРОИЗХОД.

ПРЕДПОСТАВКИ за произхода на морала:
· РАЗУМ- той е на преден план. Единствено човекът притежава разум.
· ПРИРОДА- трябва да се признае тялото;
· НАВИК на човека;
Трите предпоставки за произход на морала трябва да се разглеждат в СЪГЛАСИЕ, ХАРМОНИЯ. С тях Аристотел определя ТРОЙНАТА ОБЛАСТ на етическото.
Аристотел въвежда следното: “Трайният характер на етическото се определя от разума, който е ръководещ фактор, стоящ в основата на нормите, правилата, обичаи, традиции, самите закони внасят също чрез разума и морал /и юридически, и морални/. Идеите на Аристотел върху трите предпоставки за произхода на морала са важни за постигане на ДОБРОТО. “Що е добро?”- Аристотел първи поставя този въпрос и го изследва. Оттук се развива и “учението за морала и етиката”. Въпросът “Що е добро” вълнува много народи и култури. Житейската практика е многообразна, исторически обусловена, относителна. Етиката се интересува от онова, ценното, особеното, УНИВЕРСАЛНОТО- трябва да има единна основа на философията.
Всеки знае, че моралът от вчера не е приложим днес, а утрешният морал ще се различава от днешния. Освен това моралните практики на някое племе в Южна Африка се различават коренно от моралните практики на ескимосите или европейците, защото едните примерно са убедени, че не е добре да гледаш в очите човека, с когото говориш, а другите смятат точно обратното. Всички култури обаче, били те първобитни или високоразвити, смятат например размяната на дарове за нещо добро. Следователно в огромното многообразие на житейски практики има нещо постоянно, навеждащо на мисълта за всеобщност, или универсалност , за единна основа на житейската философия.
ПРОСВЕЩЕНИЕТО /ХVІІІ-ХІХ век/- извежда на преден план ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА /НАТУРАТА/. От нея зависи щастието на човека /Венера Милоска, Квазимодо- относителност на красотата, търсене на разбирателство, чувство за справедливост. Колкото и да са различни, хората проявяват един и същ стремеж към щастие, желание да живеят добре, биват движени най- често от страстите, възхищават се от красивото ,подчиняват се на интересите си, поставят си цели, търсят разбирателство със себеподобните, опират се на някой авторитет, имат “общи идеи” за справедливо и несправедливо и т.н. ВОЛТЕР /1694-1778/: “Моралът е един, както е една геометрията”. В сърцето на всички хора има една “морална система” и повечето от тях, без да са чели Конфуций, Цицерон или етиките на Аристотел, “веднага щом размислят” стават, без да знаят, ученици на Аристотел или Цицерон. С това наблюдение Волтер ясно определя отношението между морал и етика: практика и теория на доброто, основани върху “размислящия разум”, “просветленият от разума морал е най- доброто съществуващо у човека. С това самото понятие “морал” се прецизира спрямо по- широките му употреби в “множествено число”: “МОРАЛИ” КАТО ЖИТЕЙСКИ ПРАКТИКИ ИМА МНОГО, “МОРАЛЪТ” НА ДОБРОТО Е ЕДИН.
Според ПРОСВЕЩЕНИЕТО най- ценното е следното: да се върви от РАЗУМ към МОРАЛ.
Още гръцките стоици казват, че крайната цел на човека е да живее в съгласие с природата. Главният принцип на записките на Марк Аврелий е “Към себе си”, тоест човек следва да остане верен на себе си, на онова, което зависи от самия него и за което той носи истинска отговорност. Човек може “стоически” да противостои на всичко, което влиза в разрез със собствените му морални убеждения, и в това се изразява неговата вътрешна свобода.
Според Фридрих Ницше, истинският аристократичния морал, противопоставен на “морала на слабите”, е антиконформистки. Ценностите на елита- честта, гордостта, величието, са отвъд всякакво наложено разбиране за добро и зло. Доброто се определя в порива на силния дух и е достояние на индивидуалния характер.
Ако обобщим, морал се използва, за да означи ТРИ различни сфери:
1. нравите или обичаите на практическото действие;
2. комплекса от договорености и норми, отнасящи се до нравите;
3. философската рефлексия, тоест критичния размисъл върху двете. От своя страна етиката е размисъл, или наука, изследваща основанието на морала в доброто.
Нравствеността и етичността означават качество на личността, способността й да мисли и действа в доброто. По този начин езикът естествено ни посочва какво разбираме под морал.
РИГОРИСТИЧНА линия- самоограничаване, отказ от всичко, което противоречи на разума.
ХЕДОНИСТИЧНА линия- вижда морала в пълното изживяване на достъпните удоволствия.
И двете линии изискват да се реши въпроса КАКВО Е ДОБРО- а тъкмо това решение е съдържанието на етическото.

МОРАЛ- СЪЩНОСТ
MORALIS /лат./ - воля, желание, но и правило, закон, обичай и качество, в множествено число е нрави, характери. Означава, че:
· Желанията са тясно свързани с характера /кажи ми какво искаш, за да ти кажа какъв си;
· И че желанията /волята/ се проявяват според някакво вътрешно правило, което се опитва да следва външните правила.

СТОИЦИЗЪМ- /края на ІІ, І в.пр.Хр. и през римско време/. Тезата на стоиците е, че КРАЙНАТА ЦЕЛ НА ЧОВЕКА Е ЩАСТИЕТО+СЪГЛАСИЕ С ПРИРОДАТА; ДА СЛЕДВАМЕ КАКТО ОБЩАТА, ТАКА И ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА; ИМА КАКТО ОБЩЕСТВЕН, ТАКА И ЧОВЕШКИ МОРАЛ.

През римския период стоиците Сенека, Цицерон, Марк Аврелий се подчиняват на лозунга: “Човече, опознай себе си!” Моралът е “част от философията”, но в основата на морала стои грижата за себе си /Марк Аврелий- “Към себе си”/. Главният принцип на този морал е човек да остане верен на себе си, на онова, което зависи от самия него и за което той носи истинска отговорност. Човекът може “стоически” да противостои на всичко, което влиза в разрез със собствените му морални убеждения, и в това се изразява неговата вътрешна свобода.
Други стоици поддържат тезата, че човек не трябва да се страхува от пагубни външни сили, а стоически да ги понася с твърдост.
През ХVІІІ век Фридрих Ницше /1844-1900г./ противопоставя морала на елита /аристокрацията/ с този на бедните, болните, онеправданите. Ницше издига вътрешния порив на силния човек, прескачащ всички норми /остарели/, спъващи човека. Човек е изкушен от волята за власт и от новото развитие. Ценностите на елита- честта, гордостта, величието, са отвъд всякакво наложено разбиране за добро и зло. Доброто се определя в порива на силния дух и е достояние на индивидуалния характер.
Всъщност позицията на стоиците и теорията на Ницше, макар да са обърнати към индивидуалното, са пример за две противоположни линии във философията, които казват кое е най- доброто “морално поведение”: РИГОРИЧНАТА и ХЕДОНИСТИЧНАТА линии във философията.
РИГОРИЧНАТА линия във философията предписва самоограничаване, отказ от всичко, което противоречи на разума; стриктно спазване на правила на даден морал на дадено време- самоограничение.
ХЕДОНИСТИЧНАТА линия във философията вижда морала в пълното изживяване на достъпните удоволствия; издига като основна предпоставка на щастието удоволствието- “Максимум удоволствие, минимум страдание!”.
Тези две линии отразяват крайните решения на въпроса, който винаги вълнува: дали това, което трябва да направя, трябва същевременно да ми е приятно и да го обичам? Мога да ли да се подчинявам на някой закон или морален кодекс, ако това ме прави нещастен?
Моралът е система от принципи и правила!

Понятието “морал” се използва, за да означим 3 различни сфери:
Ø Нравите или обичаите на практическото действие;
Ø Комплекса от договорености и норми, отнасящи се до нравите;
Ø Философската рефлексия, тоест критичния размисъл върху двете. От своя страна етиката е размисъл, или наука, изследваща основанието на морала в доброто.
Философска рефлексия- критичен размисъл
“Моралът е знанието, което ни задължава да правим добро, след като ни е научил да обичаме това добро чрез чувствителността и да го познаваме чрез интелигентността”.

Шарл Шувер
3 тема:
ОНТОЛОГИЧЕСКИ СТАТУС НА МОРАЛА

Онтологически статус на морала- това е търсенето на моралната същност /статус/ не просто в човека като субект, а и на нещо обективно- битието. Етиката придава завършен вид на философското знание- разработва и проблемите на морала; нарича се още и практическа философия. За да разберем онтологическия статус на морала, трябва да стъпим на философията. Това е фундаментален въпрос- онтологическия статус показва, че трябва да се обърнем към битието- проблем на философията, но и човек има битие- нравствено битие. Какво е отношението на философията към битието, към неговите пределни основания, до които е възможно човек да достигне? Философията се интересува от битието /единно, комуникационно пространство, в което се сблъскват различни философски идеи, нямащи времеви граници/, което осигурява вечен диалог на мислителите, в което може да общуваме с който и да било философ като с живи. Именно в това семантическо /знаци, значения/ поле всеки може да си избере значения и да води дискусии без завършек. Тези дискусии може да са противоречиви и богати.

Имануел Кант /1724-1804г./ определя това единно комуникационно поле с 4 въпроса:
v Какво мога да зная?
v Какво съм длъжен да правя?
v На какво мога да се надявам?
v Що е човек? /тук е и етиката/

В рамките на това поле може да се очертаят 2 полярни компонента, между които протича смисловия ток на философската мисъл:
СВЕТЪТ И ЧОВЕКЪТ- във философията има различни равнища- Имануел Кант ги определя в 4 въпроса.
ФИЛОСОФИЯТА се явява като ЗНАНИЕ ЗА пределните отношения на ..........субект на това е човекът и философия,, насочена към разкритие на неговата същност /човек е в битието и собството битие- това е онтологическото равнище на постигане на това, което е извън него. Търсенето е в основата на онтологическия статус на морала.
НА КАКВО СЕ ОПИРА ЕТИКАТА? Субектът не само познава света, но живее в него и преживява своето собствено битие, изработваме принципи, норми- задачите на етиката- онова, което е извън човек- битийните проблеми /екзистенцията/. Социалното е също част от битието. Решаването на битийните проблеми е задача на етиката- тя се сблъсква с човека като личност, индивид, но и тя се мъчи да разработи абстрактни ценности- това кое е добро като цяло /не само за един човек/, непосредствено свързано с философското знание- т.е. етиката е философска дисциплина /противоречива/.

ЕТИКАТА= принципни /нравствени/ изисквания; съмненията изчезват, защото над всички има един независим абсолют /нравствен/- дух, разум, материя- идеализирани обекти- конструкти. Етиката се опира на тези наименования във философията, използва ги, тоест те позволяват етиката да се самопознае. Етиката се интересува от устройството на битието, тоест тя се явява онтологическа дисциплина и тя постъпва така /с принципи, основания, ценности/, защото е такова устройството на света, а не прищявка на философията. Следователно, тя има ОБЕКТИВНО ОНТОЛОГИЧЕСКО ОСНОВАНИЕ /СТАТУС/. Тази онтологизация на етиката започва от Сократ. Именно той решава един онтологичен проблем за съвпадение на мисленето с битието- тоест, трябва да се изследва и същността на морала в нашето знание за него; на етическата истина. Или, ако ние познаем истината за доброто, то ставаме добри /според Сократ/. Той смята, че даден човек колкото и сведения да има за етичните принципи, това не са знания, не са се издигнали до познанието за доброто. Оттук идва и максимата “Аз знам, че нищо не знам”. Изводът е: Етическите принципи са наложени в самото устройство на битието. Познавайки го, ние ги привнасяме в нашето съзнание /стават наши знания/. По този начин мисленето не се противопоставя на битието, но съвпада с него даже и тогава, когато се разглеждат чисто субективни проблеми, тоест става съвпадение на истината с доброто, тъй като доброто не може да не бъде естетично. Етиката подтиква към отхвърляне на остарели правила, норми, закони, към прогрес. Критиката е конструкт, създава критерии, принципност. Онтологическият статус на етиката се корени в това, моралът да отразява и онова, което е извън човек- обективното.
ОНТОЛОГИЯ- /онтос+логос- съществуващо учение/; “първа философия”. Терминът принадлежи на немския философ Хоклениус. В новите онтологични учения под онтология се разбира системата от всеобщи понятия за битието, постигани с помощта на свръхсетивна и свръхирационална интуиция.

4 тема: ИДЕЙНИ ИЗТОЧНИЦИ НА МОРАЛА

Ключови понятия:
филия /philea/- Аристотелова дружба- дружелюбие;
ерос /eros/- Платонова любов- интимното чувство между двама души;
агапе /agape/- Християнска любов- милосърдие; обич.
ТЕЗА: В понятието “морал” има преди всичко платоновата любов, аристотеловата дружба, християнската етика- агапе /милосърдие/.
Платоническата любов се използва от хедонистите, според които тя е израз на удоволствието, но любовта е много по- широка. Същността е в единството. Още в античността човек се стреми към единение /свободното/. То получава особена форма при християнския етически идеал, който се гради върху императивните норми на любовта. Античната етика и идеал са имали социален характер. Тоест, мисълта не е достигнала до мисълта на новото време. Платон и Аристотел са градивните елементи, върху които се изгражда мисълта на новото време.
“Ерос” и “филия” носят в себе си императивно- ценностно съдържание, което дава смисъл на АГАПЕ /тоест, те са важни идейни източници/. “Ерос” и “филия” не е само физическото, сетивното, а е важно идейното понятие на любов и дружба, които преливат в новото европейско понятие- МОРАЛ. Тоест, това е дълъг процес на обобщение на благо, добро, справедливо, щастие, достойно, съотнасянето им със съвършеното, най- доброто.
На Цицерон / Ів./ дължим понятието “моралис”. На Аристотел понятието “етикус”. До новото време тези понятия не са били известни.

МОРАЛ- понятието се формира като обобщение на достиженията от античността от самата социалност, закономерност на епохата. Образът на морала в християнската етика е формиран на това, което Кант казва “Постъпвай така, щото твоята постъпка да бъде основание на всеобщия закон”. Всеобщият закон, това е нравствено правило, един абсолютен нравствен императив. Кант е разбрал онова, всеобщото, на което трябва да бъде подчинен един морал, за да бъде наистина морал.
ФИЛИЯ- Според някои изследователи терминът “филия” за първи път е въведен от Питагор и означава единение на всеки с всичко- човек- човек; човек- природа. Според Питагор ДРУЖБАТА е универсална съединителна сила в “космоса”. Тя е и в натурата на човека.
Платон в “Пир” разкрива жаждата на човек за цялостност и стремеж към цялото. В любовта всеки намира своя път към хармония. Той говори за духовната любов, хората взаимно се обичат “моето друго неповторимо АЗ”, грижата един за друг... В любовта човек се приобщава към “космоса”. В “Пир” Платон изгражда йерархия за красотата- неотделима от доброто; прояснява смисъл на Платоническа любов- устременост към възвишеното, прекрасното. За Платон ерос е фундаментална познавателна и творческа сила- любов на другия като към собственото АЗ, прераждане чрез другия. В неговото учение се откроява една парадигма към висшето благо- хармонично можем да се приближим опосредствено чрез отношението си към другия. Тази парадигма е СИМПАТИЧЕСКИ ПЕРФЕКЦИОНИСТКА; тя е също парадигма и на Аристотел. Неговата “филия” е стремеж към единение. Кое съответства на висшето благо? Платон счита, че именно добродетелния човек, а не самотникът е способен на нравствено- прекрасни отношения. Дружбата са именно отношенията, в които човек докрай се проявява като добродетелен- /хората един на друг си доставят удоволствия- Аристотел/.
ЕПИКУР- книжка “За щастието”. Основал е школа, наречена “Епикуровата градина”. Този надпис е и същността на неговото учение. “Гостенино, тук е върховното благо, удоволствието”. Епикурейството представлява стремеж към удоволствието, но дружбата е непременно условие за щастие, за блажен живот.
ЦИЦЕРОН- да правим приятелите нравствено прекрасни, да бъдем искрени, равни на по- нискостоящите, да се въздържаме, да пазим достойнството си.
АГАПЕ- в християнската етика означава милосърдие. Агапе не се явява в следствие на лични симпатии, а добротата е потенциално заложена у човека от Създателя /не е въпрос на симпатия, а е извън субективна/. Християнската любов към ближния изключва ненавистта, омразата, любов към врага. Християнската любов е единение, любов към Бога- той е посредник, дарител. ЕРОСЪТ на античността се трансформира в християнското АГАПЕ, но това е и нещо дължимо- трябва, длъжен си. Християнството явно и настойчиво предписва любовта caritas – това е любовта агапе. Марк Аврелий разделя любовта на земна и небесна.
5 тема: МОРАЛ И ПРАВО


ПРАВОТО е система от предписания, които регулират отношенията между хората. Чрез тези предписания хората се съобразяват с определени правила- закони. Те се налагат от държавата и изискват всеки да се съобразява с тях. Държавата е легитимна да следи за тяхното спазване. Правото е законно “насилие”. Това налагане не следва да се счита като такова, към което гражданите нямат отношение. Напротив, те са дали съгласието си, защото избират хората, които създават законите, но съгласието не означава, че с това насилие не трябва да се спазват правата на гражданите. Правото не възниква от свободната воля на гражданите и обществото. То е определено от обществения строй, господстващата идеология, политическите традиции и много други фактори, включително от прогреса в моралните възгледи.
МОРАЛЪТ е система от принципи на мислене и поведение, които се налагат, с оглед налагане на доброто.
И моралът и правото се налагат със сила, но тук проличава, че моралът не е вид нравственост. Моралът е отделно от нравствеността. Налага се отвън, а не от “АЗ-а”. Тоест, появява се противоречия отвън и отвътре. Обикновеният човек ги приема и си живурка, но личността не винаги ги приема. Ако правото вменява задължения, то моралът вменява дълг- нравствено етична категория. Едно е задължението, друго е дългът. Задължителността на правото е всеобща, иначе има санкции. Затова и правото претендира за монопол върху религия, убеждения. Това не е така. Държавата не е цел, а средство и тя има силови институции- съдилища, затвори и др. Държавата претендира за монопол на легитимността на това законно “насилие”. Според Макс Вебер “Не отговаряй на злото с насилие”, а според държавата- “Трябва да спомагаш за победата над злото дори и с насилие”. Държавата, подобно на икономиката, върши своята работа делово, “без оглед на човека”, “без омраза и затова без обич”. Според Вебер политиката /живецът на властта, дейност на управляващите/ е борба за власт. Силата, тоест властта е в ръцете на политиците, за да управляват. Държавата с всички нейни институции е максимално деперсонализирана. Затова държавният апарат по- малко се поддава на влиянието на морала. Принципът на правото е прост: колкото по- изчистен е от субективни компоненти, толкова е по- обективен. Не може да се очисти правото от морала. Според Вебер властта е способността да налага собствената си воля, въпреки желанието на другите. Вебер определя, че властта е способността да се налага собствената воля независимо от съпротивата на другата страна, тоест тя е своего рода “асиметрия на свободата”.
Свободата е етично, нравствено понятие. Тя като понятие е много по- широко от правото, от законите. Тъй като политиката не може да изкорени насилието, политиците се опитват да манипулират- чрез медии, идеология. Политиците са идеолози, хора, които са самовлюбени, те са самохвалци. Идеологията е превратна форма на познание, ненаучна форма на знания. Тези знания на идеологията са манипулативни, обслужват корпоративни интереси. Политиката, освен държавата, може да използва всичко за своите цели, следователно взаимоотношението между морала и политиката е много по- сложно отколкото взаимоотношението между морала и правото.
Тази разлика е най- ярка в началото на периода на капитализма- ХVІ- ХVІІІ век. Буржазията излиза на сцената и иска да преодолее всички прегради пред себе си. ХV век е епоха на велики мислители.
НИКОЛО МАКИАВЕЛИ- /1469-1527/, макиавелизъм. Той има много трудове, усетил е влечението на новите господари и е открил психологията им. Той смята, че политиката трябва да е обособена от сферата на морала, правото, религията (за “владетеля” не е задължително да е “добър”, защото хитростта и лицемерието могат да бъдат по- полезни от искреността и добродушието). В политиката на управляващите има вътрешни или неписани правила, които често пренебрегват морала заради интереса. Затова се казва, че прекалената власт “опорочава” и “корумпира”. От своя страна, управляваните, които критикуват управляващите, естествено се позовават на нарушаването на морала. Ролята на общественото мнение в лицето на гражданските организации и особено на медиите, наречени “четвъртата власт”, е да следят как управляващите спазват законите и най- вече дали не се нарушават моралните закони. Политиката е преди всичко отговорност, а не привилегия.
В политиката има неписани закони- с лицемерие, с хитрост човек да постигне целите си.
Според АРИСТОТЕЛ “управляващите трябва да са най- достойните хора, за общото благо и благоденствие”. Майка Тереза реализира доброто като цел.
ЦВЕТАН ТОДОРОВ- голям български учен, баща му е бил професор, има над 40 книги в превод на 15 езика. Написал е “Новият глобален безпорядък- размисли на един европеец”.
ВЛАДИМИР СОЛОВЬОВ /1853-1900/- “Връзката между морала и правото е като връзката между идеалното нравствено съзнание и реалния живот”. От успешното разбиране на тази връзка зависи жизнеността на самото нравствено съзнание: знаем много добре, че разочарованието от законите и най- вече от политиката води до загуба на морални устои, на човек започва да “не му пука” от нищо и дори изпитва злорадо удоволствие от нарушаване на правилата. От друга страна, ако връзката между морала и правото изчезне, изчезва и самото “безусловно основание” на правото и то по нищо не се отличава от пълния произвол. Колкото и да са различни моралът и правото, те си остават свързани, те си взаимодействат, съобразяват се, съвместяват се.
ИМАНУЕЛ КАНТ- Човекът според него трябва да постъпва външно така, че свободната проява на неговата воля да бъде съвместима със свободата на всеки, съобразно един всеобщ закон. А “правото” според него може да бъде открито навсякъде, където е възможно съчетаването на всеобщата взаимна принуда със свободата на всеки. Тогава човек става личност, безмерен е, открива простор за безкрайното, вечното.
ХЕГЕЛ /1770-1831/ уточнява нещо много важно, а именно- че “правото е осъществена свобода”, т.е. онова, което хората вече са спечелили като свобода. А то е много по- малко от мечтаната свобода. Мечтаем да сме по- свободни? Стига да знаем за какво да мечтаем, ще знаем и за какво и как да се борим. Какво да мечтаем ни казва етиката, как и доколко можем да го постигнем ни казва правото. Тоест ЕТИКАТА ни казва КАКВО човекът да мечтае, а КАК и ДОКОЛКО ще го постигне, показва ПРАВОТО. “Където има полза, няма морал”- Хегел.
ИЗВОД: Ако правото има общо с морала, то ще бъде с онзи морал, който също се основава на ползата и интереса за най- голям брой хора /утилитарния морал/.
Идеолозите на Великата френска революция от 1789г. са мечтаели за Свобода, Равенство, Братство. Днес този морален девиз на Френската република е изписан на фасадата на всяка административна и публична сграда, където действа правото. Това означава, че правото е външно условие за реализация на прогреса. Правото е “принудително изискване за реализация на едно минимално добро, на един минимален порядък, който да не допуска определени прояви на злото” (Вл. Соловьов).
Човекът е свободен да мисли каквото пожелае, но не е свободен да прави каквото пожелае. Нито един закон не може да ни каже какво да мислим, но показва какво да не правим. Правно съзнание следва да има всеки човек, то е част от моралното съзнание, защото правото въвежда външните неща в “АЗ-а”, тоест външното става вътрешно. Ако правното съзнание противоречи с морала, последна инстанция, съдник е МОРАЛЪТ- той ще каже кое е добро или зло.
Лайбниц- “Личността преценява добро и зло по вътрешно правило, възприето доброволно от личността”. Личността има принципи и ги защитава с цената на всичко. Субектът на правните отношения е юридическото лице, а субектът на моралните и нравствените отношения е личността. Държавата следва да решава проблемите на гражданите- това е идеалът на гражданското общество. То е това общество, където има личности. А където има личности, има и морал.
6 тема: ОТ МОРАЛ КЪМ ЕТИКА

Известният испански философ ХОСЕ ОРТЕГА и ГАСЕТ /1883-1955г./ казва, че “без понятието не бихме знаели къде започва и къде свършва едно нещо... Понятието няма да ни даде това, което ни дава впечатлението, а именно- плътта на нещата. Но това не се дължи на някаква недостатъчност на понятията, а на това, че понятието не претендира да върши подобна работа. Впечатлението никога няма да ни даде това, което ни дава понятието, а именно формата, физическия и моралния смисъл на нещата”. Следователно чрез понятието ние установяваме моралния смисъл на онова, което разбираме, когато чувстваме. “Смисълът на нещата” е сякаш вече твърда рамка, ъгломер на нещата от живота, ъгълът /на латински думата “норма” означава ъгломер/. Мерим и преценяваме чрез шаблони- моралните принципи, в които ние вярваме, че са истински, аргументирани. Идеята е, че когато измерваме нещата, включително и “нещата от живота”, ние ги мерим и преценяваме според някакъв “образец” или шаблон. Ролята на такъв “образец” в морала играят моралните принципи, подчинени на водеща идея.
НОРМА е всичко, което е в нашия ъгъл на виждане, останалото е НЕ- НОРМАЛНО. Нормите се различават, променят се.

Съществуват 2 подхода:

· ПЪРВИЯТ подход преценява дадена култура според нормата за добро- може да е умен, знаещ, интелигентен, но да не е добър. Този подход е НОРМАТИВЕН подход.

· ВТОРИЯТ подход не е нормативен, отхвърля нормите. Животът не се побира в някакви рамки, той е много по- богат. В този смисъл първата задача на човек е да види човека реално с предимствата, недостатъци, кусури. Идеалът не се постига, към него се пътува. Човек става песимист понякога, като види, че не може да постигне своя идеал.
Ако личността не се поддържа, да се развива, започва да деградира, да се разгражда, разрушава, обезличава се.
Френският есеист и философ ЕМИЛ ЧОРАН пише- “Първото задължение на моралиста е да депоетизира прозата си и едва тогава да наблюдава хората”. Животът не е само удоволствие, а страдание, труд. Накратко, тази морална позиция изследва живота такъв, какъвто е, “начина на живеене” ( modus vivendi), без да се произнася категорично кое в живота е “най- ценно”. За нея има значение естетическата страна на живота, ако под “естетика” се разбира точно богатството на възприятията /от гръцкото aesthesis- възприятие, усет, впечатление/. Според вторият подход трябва да виждаме естетическата страна на живота, богатство от впечатления. ФИЛОСОФИЯТА НА ЖИВОТА- направление във философията, процес на промяна, развитие. Това направление е много близко до 2 подход. Науката не подхожда на живота, само науки за духа, литературата, изкуството подхождат на живота. Моралът и етиката не могат да се подложат на научно разглеждане. Рационалната наука изучава физическото, рационалното. Въставайки срещу моралната норма, философията на живота всъщност отхвърля остарелите и изкуствени норми, които не отговарят на реалния живот и го спъват. Ето защо възниква необходимостта от по- широко разбиране на морала. Това по- широко разбиране е ЕТИКАТА.
МИХАИЛ БАХТИН- “Там, където завършва науката, започва друго научното мислене /философията/. Философията не е наука, не е възможно да я разглеждаме като наука. Тя си има свой предмет- отношението на човека към себе си, за добро и зло и т.н.
Възниква необходимост от по- широко разбиране на морала. Това е ЕТИКАТА като учение, не като наука. Това означава да излезем извън рамките, законите. Човекът трябва да “премери” живота си въз основа на РАЗУМА /ъгломер, норма/, тогава вече гледната точка е рационалността, чрез която търсим какво е добро, справедливо, благо и т.н.
Търсенето на доброто не е случайно- то полага смисъла на живота и най- вече неговата ЦЕЛ.
Търсенето на доброто усъвършенства морала на човека, формирането му като личност. Ако човек не се стреми и реализира към доброто, то той просто си живурка- modus vivendi, той просто ще про- живява, пропускайки живота през себе си като мощен поток /както смята “философията на живота”/, или “просто” ще се подчинява /както изисква нормативният морал/. Етиката на доброто не посочва само разума, който е надежден ориентир. Човекът обаче не е само разум, той е преживяване, екзистенция. Следва да се търси доброто в разума, но и в чувствата, това е личността. Доброто следва да доставя удоволствие, красота. Приятно е красивото, следователно става дума да се открие онова съчетание на добро за разума и добро за чувствата, което може в максимална степен да задоволи цявостния човек. Затова е необходимо откритото от Разума добро да е също приятно.
Kalon- kai-agathon /неотделимост на красивото и доброто/. Това е формулата на античността. Етическата теория на доброто определя изкуството да се живее.
Ars vivendi /изкуството да се живее/. Етическата теория на доброто определя вече изкуството да се живее Ars vivendi като по- достойна форма на съществуване от начина на живеене- modus vivendi. Животът да не е просто живуркане, а да се изживее като произведение на изкуството, тоест да не се пропилява, а да стане изкуство. Като достигнем до изкуството, следва да имаме предвид, че то е най- мощният стимул за издигането на човека като ЛИЧНОСТ. Настъпва естетизация на морала. Няма голяма творба- картина, роман, които да нямат отношение към доброто. Не може да не отразява красивото. МОРАЛЪТ следва да предизвиква обич, любов, да е приятен за усвояване. Ако ги няма тези неща, нищо не се получава.
Пример за такава етическа позиция или “хедонистична теория на морала” са схващанията на известния хуманист от Италианското възраждане ЛОРЕНЦО ВАЛА /1405-1457/, изложени в главния му труд “За истинното и лъжливото благо”. Според него наслаждението е най- дълбокият, който движи човека, и затова тъкмо приятните неща определят добродетелите /например приятелството и общуването са нещо приятно, затова могат да се приемат за блага; обратно, самотата е неприятна, затова егоистът, който страни от хората и върши злини, бива наказан/. Красотата според Вала също е висше благо и нищо красиво в природата и човешката душа не е било създадено случайно. Добродетелният човек в крайна сметка е онзи, който се наслаждава на красотата. Моралът не се втълпява със забрани. Красотата на доброто буди удоволствие, възхищение.
ИЗВОД: Задачата на всяко изкуство или етика, които искат да събудят чувство на обич към нравствено прекрасното, е да се основават на “леката и достъпна философия”. Преди децата да са научили смисъла на понятията /митовете/, те трябва да усетят доброто. Честта, благородството, достойнството, любовта към другите и безкористността са добродетели на всяко едно време и затова и до днес изучаваме “Дон Кихот”. Той има морал, изглежда луд, идеалът му е насочен към ценности на отминала епоха- рицарския идеал. Моралът е опит за осъществяване на ценности от едно към друго поколение.
Съвременният френски философ ПОЛ РИКЬОР отбелязва, че моралът се развива към етика и към етики върху един пределно широк хоризонт от значения, зависещи от разбирането, което влагаме в два на пръв поглед близки, но всъщност неподменими израза: “добър живот” и “живот в доброто”. Независимо как се схваща “добрият живот”, чието определение търси фундаменталната етика, частните, или така наречените приложни етики, които регламентират достатъчно строго морала в практиката, служат като “трансфер” на ясни определимости към по- общото понятие- Рикьор дава пример с два образцови етични кодекса- медицинския, основаващ се на Хипократовата клетва и юридическия, целящ разрешаването на конфликтите чрез нормите на справедливостта.
7 тема: МОРАЛ И НРАВСТВЕНОСТ

ТЕЗА: Има основания да се разграничат морала и нравствеността. Нравствеността е свързана с формирането на личността.
І. Човекът е рефлексиращо същество, доколкото е способен да излиза извън наличното битие. Той мисли не само за конкретните неща, мисли за собственото си мислене.
РЕФЛЕКСИЯ- обръщане назад.
ТРАНСЦЕНДЕНЦИЯ- прескачане, преодоляване на препятствие в различните области; преодоляване на вече познатото, създаване на нещо ново, непознато досега, възходящо развитие.
Излизането от наличното битие означава прескачане на установените форми и създаване на нови форми.
Доколкото човек трансцендира, той се развива като личност:
- в КРАЙНА ФОРМА. Човекът има някакво налично битие, социална група, социум.
- рефлексира и в БЕЗКРАЙНАТА ФОРМА- като родово същество, като представител на човечеството, в безкрайното.
Историята се разглежда като филогенезис /историческо развитие/ на личността.
ФИЛОГЕНЕЗИС- историческо развитие.
ОНТОГЕНЕЗИС- индивидуално развитие.
И филогенезиса и онтогенезиса са безкрайни. Човекът е краен като биология, но като дух е безкраен. Например Сократ, Шекспир, техните произведения още се четат, те са сред нас чрез творчеството си. Развивайки се като личност човек е във времето на рода /човешката история, универсум, вечността/. Усвоявайки културните форми той става културен субект.
Личността гледа на миналото като на свое минало и отговаря на бъдещето като пред свое бъдеще, защото личността е свободна, нейната свобода и отговорност й позволяват.
Личността не се отъждествява с интелекта. Соционален функционер = на личност. Личността е и пространствено ограничена- географски и исторически. Има противоречие с това, и затова гледаме да се адаптираме. Личността не се адаптира, тя е свободна. Функционерът се адаптира, а не личността. Моралните норми и правила много лесно могат да противоречат на съзнанието на човека. Нравствеността е свързана с потенциалната универсалност. Затова и нравствените принципи на личността са безусловни, безуговоръчни и всеобщи. Затова Кант посочва, че “върховен принцип на нравствеността е автономията на волята”.”Постъпвай само според онази максима, чрез която ти можеш едновременно да искаш тя да стане един всеобщ закон”- Кант. Моралът е свързан с актуалната ограниченост на човека. Моралът не е общочовешки! Той е винаги групов- ограничен, например морал на търговеца, морал на селянина и т.н. Формирайки се заедно с личността нравствеността е неотделима от съдържанието на “АЗ-а” на индивида, на неговото целеполагане /свобода/. Свободата е израз на целеполагането, безличието не може да целеполага. Моралът е свързан с външната целесъобразност /необходимостта/, а не с личността. Личността целеполага, тя е свободна, твори, обезсмъртява, отива във вечността. За морална постъпка човек може да бъде награден, но за нравственост- не.
Пример: Радой Ралин, Жан Пол- Сартр не приемат наградите, с които са ги наградили.
Моралът е практически действия, регулатив, но в рамките на наличното битие. Но моралът и нравствеността са взаимно свързани. Моралните принципи имат нравствено съдържание. В първобитното общество не е имало личности, а хора /няма противоречие с другите/. Едва по- късно с развитие на обществото се обособяват лидери- вождове, шамани, възникват класите и тогава се раздвоява съзнанието. Един е моралът на робите, друг е на господарите.
Достоевски- “Може ли за спасението на човечеството да се пожертва живота на един човек?- Да се пренесе в жертва личността може, но само ако самата личност пожелае. Друг няма право на това.
Антоан дьо Сент- Екзюпери “Личността е длъжна да пожертва себе си за колектива. Целият въпрос е в уважението на човека към личността. Величието на моята епоха е в това, че 100 миньори ще рискуват живота си за спасението на 1 затрупан в шахтата другар”. Това е така, защото те спасяват Човека /личността, еквивалентна на човечеството/.
Моралът може да бъде БЕЗНРАВСТВЕН- камикадзе.
Нравствеността може да бъде само една- ЧОВЕШКА.
Произведения: “Апология” на Платон за Сократ; Имануел Кант- “В царството на целите”- стр.92; “Основи на метафизиката”.

8 тема: ЕТИКАТА КАТО ФИЛОСОФИЯ НА
ЦЕННОСТИТЕ

1. Понятие за ценност.
2. Историческо развитие на идеята за ценностите.
3. Ценностите като двигател на човека и обществото.

ЦЕННОСТ- в ежедневието обикновено се отнася до вещи, приятелство. Но евтино и скъпо не е етическо, а икономическо понятие. Ценностите биват материални и духовни.
Смисъл = със мисъл- подреждане на мисли- необходимо е да има ред в мислите, а не само бръщолевене.
Ценността в етиката изучава духовните ценности.
Философската дисциплина, изучаваща ценностите, се нарича АКСИОЛОГИЯТА /аксиос- значимо, ценно, достойно, научно/ е теория за ценностите и логос- наука/.
Ценностите са универсални, характеризират индивидите, обществото, културата като цяло. Ценностите могат да бъдат подредени в йерархична система. Понякога казваме “това не е в моята ценностна система”.
Ценността е понятие аксиологическо, което изразява функционалното битие на нещата, определящо тяхната значимост за човека и обществото. Когато човек се стреми да постигне дадено нещо, даден предмет, той го постига не в неговото субстрактно /природно/ състояние, а е важна духовната стойност на този предмет. Тоест, за какво ще се използва това нещо в живота- функционалността, функционалното битие на обектите.
Пример: маската от тракийската гробница, намерена от проф. Китов. Стойността й е огромна, но не като карати в злато, а като духовна стойност, тъй като отразява живота и културата на траките.
Ценността е етично понятие, влиза в структурата на етиката, не следва да се ограничава с едно обикновено значение. Ценността разкрива семантическо поле- опита на предните поколения, изразени със знаци. Зад всеки знак има някакво значение, съдържание.
Светът на ценностите се откроява като свят на обектите, а не толкова със значението.

2. В Античността се е търсела мярка, към която да се сведат всички останали неща. В “координатната система” се търси място на ценностите. Така възниква ЦЕННОСТНАТА ЙЕРАРХИЯ. Висшата ценност се превръща в мярка. “Мярката” още в гръцката митология се разбира двояко: онова, посредством което се измерва количеството, и онова, което определя качеството на нещата.
ПЛАТОН счита, че най- висшата ценност е БОГ.
ЛЕВКИП, ДЕМОКРИТ считат, че най- висшата ценност е АТОМЪТ.
ПРОТАГОР по- късно през V в.пр.н.е. е открил като мярка на всички неща ЧОВЕКЪТ- “на съществуващите- че съществуват, на несъществуващите- че не съществуват”. Тази мярка сякаш не буди възражения и днес и сякаш е безусловна мярка.
ИМАНУЕЛ КАНТ- “Човекът е цел сама по себе си, няма друга цел сама по себе си”.
СОФОКЪЛ- “Антигона”- “Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях”.
С ПРОТАГОР започва оценностяването на Човека, тоест Човекът е висша ценност.
Всички теории за оценностяването на Човека поставят основите на ХУМАНИЗМА. Човек “изобщо” няма, хората са винаги конкретни, уникални.
Релативисти- които казват, че всичко е относително- “зависи”, “може би”.
Скептицизъм /съмнение/- “може и да е, но може и да не е, следователно може и да се съмняваме”. Теории, които отговарят, че не може да се отговори със сигурност дали дали човекът е мярка на всичко и съветвали да се преценява всеки конкретен случай, означаваме с понятието “скептицизъм”.
Пример: Горгий- “Вятърът, който духа, не можем да кажем дали е топъл или студен- за някого е топъл, за други е студен.
В малка доза скепцисът е полезен. Хората на науката са скептици. Обикновените хора имат дефицит на скепцис. Карл Маркс- “Съмнявай се във всичко”. Хората, които приемат всичко на доверие са догматици.
Аристотел /ІVв./ е търсил средата, златната среда, тоест е издигнал умереността. Тя е ценност и е много важна за човека- “Мъжеството е онази среда между боязливия и безумно смелия”. Според Аристотел следва да се съобразяваме със средата, но трябва да разчитаме на РАЗУМА, а не на чувствата и емоциите. Всяко нещо има МЯРА. Разумът намира пропорциите на страстите и на чувствата. Както в икономическия, така и в духовния живот трябва да има ПРИРАВНЯВАНЕ, еквивалент, правило, норма. Този еквивалент на гръцки е НОМИС /правило, обичай, закон/, следователно още в зората на човешкото мислене се установява, че общоприетата мярка регулира отношенията в обществото. Мярката е по отношение на всичко.
През Средновековието допускат, че може да има прекрачване на тази мярка за определени особи. То се отнася като крайности, извън човешки – рицарските подвизи, светостта на светците. Наричали са тези особи богопомазани. В литературата също има такива герои- гении. Например Маяковский само с едно прочитане на “Евгений Онегин” на Пушкин я научава наизуст. Човек използва само около 3 % от своя мозък.
Ценностите са двигател, мотив на човека в неговата дейност, защото мотивират, задвижват дейността.
Мотив /moveo/- буквално означава движа.
Всяко действие изисква човек да е убеден, че то си струва усилията, решението трябва да е взето с разума. За всеки човек като висша ценност, освен здравето е и животът- често казваме “да сме здрави, пък другото ще се оправи”. Разумът буди определени мисли, знания, убеждения, но жизненоважните са ценностите.
През Възраждането италианския хуманист Пико дела Мирандола /ХV в./ казва, че “първото дело на разума е да ни убеди да приемем нормите, които са жизненоважни”. Законите и исторически извоюваните права на човека всъщност отразяват системата от ценности, които са били постигнати до момента и по които има всеобщо съгласие. За да е нормален животът, трябва да бъде все пак и материално осигурен- екзистенц минимум. Но в сегашно време материалното благополучие е на преден план. Парите стават цел. Това е ценностна система, създадена от едно консуматорско, потребителско общество. Девизът на консуматорското общество гласи, че всичко се купува с пари, а това, което не се купува, се купува с много пари. Ценностната система на консуматорските общества обикновено изтласква духовните ценности на заден план.“ЦЕЛ Е ЧОВЕКЪТ, а не парите”- Кант. Парите са само средство, те са необходими, но не са цел. Потребителското приближава човека до животното. Когато размисля над тези сложни въпроси, Кант обръща внимание на това, как се осъществява моралната принуда, други думи, какво кара хората да приемат или да не приемат дадена ценност, да вършат или да не вършат нещо. Ако външният закон разчита повече на физическата принуда или на принудата, заплашваща с “отлъчване” от общността /например в случая на общественото мнение/, то вътрешният закон на човека действа като морална допустимост. В случай че оценявам външните закони като допустими, аз ги приемам и правя свой вътрешен закон. В противен случай ги отхвърлям или приемам ограничено. За да отсъдя обаче това, трябва да използвам критически своя разум. Тази критична способност трябва да е “чиста”, неповлияна от чувствата и страстите, на които всъщност разчита “примамването”. Защото немалка част от философите са съгласни , че чувствата само “засенчват разума”, че в човека действат два типа доводи и съответно два типа мотиви: доводите на сърцето и доводите на разума.
Аристотел- “Дори в такива общества всички да са сити, все пак в тях липсва истинска свобода и напредък”.
Човек не може да живее само с хляб и витамини, той следва да се устремява и да търси друга храна- култура. Изкуството е чуждо на полезността, меркантилизма, комерсиализацията. Когато човек прегърне идолите, а не идеалите, той вече не е истински човек, ценностите вече ги няма. Любовта към живота, стремежът към щастие, приятелската привързаност, поривът към свободата, увлечението по идеалите или пристрастяването към идолите, вълнуването от доброто и злото, чувство за справедливост са духовни ценности, които се поддържат в чувствата съобразно разума /а често и противно на разума/. Етиката е дело на разума, а не на чувствата. Разумът търси аргументите “за” или “против”, например за смъртното наказание, за абортите. Човешкият живот не следва да има такава участ- заложници, убийства. Животът става обезценен. Не трябва да се подценяват и чувствата, но разумът е на преден план.
Сърцето има свои доводи, казва знаменитият френски философ Блез Паскал /1623-1662г./, което значи,2 че в сферата на чувствата се създават друг тип ценности, които движат по- скрито, но затова пък често по- мощно човека. тази сфера изразява главно любовта към ценностите, емоционалната привързаност на човека към тях.
Любовта към живота, стремежът към щастие, приятелската привързаност, поривът към свободата, увлечението по идеалите или пристрастяването към идолите, вълнуването от доброто и злото, чувството за справедливост са духовни ценности, които се поддържат в чувствата съобразно разума /а често и противно на разума/.
Теорията, която довежда до крайност значението на чувствата в етическите съждения, се нарича ЕМОТИВИЗЪМ. Според нея моралът няма нищо общо с разума и поведението, а просто изразява емоция с думи като “добро”, “лошо”, “правилно”, “неправилно”.
Едно такова виждане отхвърля моралните ценности. В основата на етиката са ценностите.
Ние желаем винаги нещо ценно, затова тъкмо ценностите определят нашите стремежи, служат едновременно като двигател и ориентир в живота.
Осъзнаването и прилагането на ценностите съставя житейската философия.
“Ако един човек в своето външно поведение не показва белези на вътрешни ценности, ние го презираме”- Имануел Кант.
“Поради това, че потребността от система на ориентация и посвещаване на някаква цел е присъща част от човешкото съществуване, ние можем да разберем силата на тази потребност. Тя е най- силният източник на енергия в човека. Човекът не е свободен да избира да има или да няма “идеали”, но е свободен да избира между различни типове идеали, например дали да се посвети на преклонение пред властта и разрушението или пред разума и любовта. Всички хора са “идеалисти” и се стремят към нещо отвъд постигането на физическо удовлетворение. те се различават по типовете идеали, в които вярват. Най- добрите, както и най- сатанинските прояви на човешкия ум са израз не само на неговата плът, но и на този “Идеализъм”, на този дух”.

Ерих Фром “Човекът за себе си”

“Притежаването на ценности прави по- леко за човека търсенето на смисъл… Обаче преживяването на йерархичния ценностен порядък не освобождава човека от вземането на решения. Влеченията тласкат човека; ценностите го привличат. Човек винаги е свободен да приеме или да отхвърли ценностите, които ситуацията предлага. Това е вярно също и по отношение на йерархията на ценностите, които се предават от моралните и етическите традиции и норми. Те трябва да минат през проверките на съвестта на човека- стига той да не се откаже да се подчини на своята съвест и да не заглуши нейния глас”.

Виктор Франкъл- “Човекът в търсете на смисъл”
9 тема: СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

1. Понятие смисъл.
2. Схващания за смисъл и идеали в историята.
3. Ценността и смисълът на живота днес.
СМИСЪЛ- със мисъл- не просто значение, а подредено смислово. “Смислено” означава точно подредено “с мисъл” в нормиран ред, задължителен за участващите в общуването, който ред гарантира разбирането. Със значението на думите и изказванията се занимава науката СЕМАНТИКА. Щом обаче стане дума за смисъла на човешките действия, желания, помисли и дори за смисъла на живота, неминуемо попадаме в една огромна ценностна сфера, където има множество противоречиви съждения. Но моралът има също своя логика, базираща се /както при мисленето/ “на изкуството да се употребява разумът”,
Тук попадаме в човешките взаимоотношения, това е съдбовен въпрос. Изкуството да употребяваме смислено разума си и поемане на определен път в живота.
В Древна Гърция смисълът на живота е ЛОГОС, СВЕТЛИНА. Смисълът се изгражда при срещите на различни схващания, опит, навици. Попитали един древногръцки философ защо е по- добре човек да се роди отколкото да не се роди. Той отговорил: “За да съзерцава красотата на космоса!”. По- късно Кант определя двете неща, които заслужават най- голямо възхищение в живота- “звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен”. Човек заслужава да се роди най- малко за да се наслаждава на звездите. Тоест смисълът на живота на всеки поотделно и на обществото като цяло би се открил тогава, когато всеки постъпва по категоричен начин морално.
По- късно гръцкото sinezis /среща, съединяване/ се променя в латинското sensus /усет, способност за усещане, чувстване, ориентация/. Смисълът в етичен аспект е чувството на човека за ориентация, търсене на значимостта. Търсенето на смисъла на живота означава да се определи основателността и значимостта. Тази категория е философска.
Понятието “смисъл” не е равно на понятието “значение”.
Цветан Тодоров: “Преди да се занимаваме със средствата, трябва да изясним целите”.
Всяка култура има рамка, основна идея. През Възраждането идеята е една, през ХХІ век /постмодернизма/ идеята е друга.
Древните гърци имат едно понятие /calon-cai-agaton/ калон- кай- агатон или съкратено “калокагатия”, което означава ЕДИНСТВО НА КРАСИВОТО И ДОБРОТО. Красивото е равно на доброто, те са неотделими. Но ако за Античността и Средновековието СЪЗЕРЦАНИЕТО е достойно да бъде издигнато в ранг на смисъл, от Новото време насетне ценностите се преобръщат в полза на ДЕЙСТВИЕТО. Общо взето културната история на човечеството сочи, че винаги е бил търсен някакъв обобщаващ смисъл на живота /рядко животът се обявява за безсмислен/, но не сам за себе си, а в една йерархия от ценности, в която господстващото положение се диктува от възгледи за мястото на човека в света. За вертикално ориентираната християнска етика човекът заема междинно положение между земното тук, долу, “потънало в злото”, и висотата на божественото добро. Следователно смисълът на неговия живот не би могъл да бъде друг освен извисяването нагоре чрез богоуподобяване, което се състои в отърсването от всичко земно /от страстите и произтичащите от тях грехове/. Дали в осъществяването на този смисъл човекът ще поеме нагоре или надолу, зависи от свободния избор, с който Бог го е надарил. Но предназначението на човека е в извисяването заради безкрайната Божия милост и любов. Това е една оптимистична теория- човешкият живот има висш смисъл, предопределен, зададен. Това става чрез откровение, само тогава може да се извиси човек до Всевишния.
Августин Блажени: “Не тялото, а греха на човек, страстите му, го влачат към злото, надолу”.
Други култури, които нямат теологични ориентири търсят смисъла в самия човек. Ценностната йерархия вече се отхвърля. Тук ценност е вече ПРЕЖИВЯВАНЕТО. То е изразено в кредото “Живей на мига” и се свързва с моралния нихилизъм /отхвърляне на морала/. Звучи мъдро, защото никой човек не може да се отърси от наслаждение, но когато това стане цел- това вече не е стойностно.
Фридрих Ницше /1844-1900/ развива теория с образа на “свръхчовека” , който е “свободен дух”, а не роб на някакви идеологии, и не приема друга дълбочина на живота освен самия живот, движен от инстинкта за самосъхранение и “волята за власт”. “Вън от живота, казва Ницше, няма опорна точка, изхождайки от която да можем да обсъждаме битието, няма инстанция, пред която животът да трябва да изпитва срам”. Ницше отхвърля Бог, учил се е от Достоевски. Свръхчовекът, който има аристократичен морал е човек, който прескача наличното битие за създаване на нещо ново /трансцендира/. Волята за власт- човек следва да се стреми към духовното, а не да става Рамбо. Ницше отхвърля всякакъв съдник за живота.
Преди Ницше обаче Имануел Кант ясно е посочил, че такъв съдник има във всеки човек и това е “моралният закон вътре в мен”. С други думи, за да се намери смисълът на живота, не е необходимо едно сляпо подчинение на Божиите заповеди или на всякакви други заповеди “отвън”, защото, обръщайки се към себе си, човек намира една безусловна повеля да действа според разума, и то така, че тази максима да бъде съобразена с всички. Смисълът на живота би се открил тогава, когато всеки постъпва така, щото “твоята постъпка да стане основание за един всеобщ закон”. Категоричният му императив е един идеал, но той ни дава ориентир за това, към което пътуваме.
Смисълът на живота не е нещо, което може да се улови. Смисълът за живота при едни е един, при други- друг. Никой не може да посочи универсален начин за смисъл на живота. Той е свързан с времето, относителен е, уникален е за всеки човек. Животът е ценност, но смисълът за него го намира всеки поотделно чрез пътуване, устременост към него.
Аристотел- “Животът сам по себе си е ценност” обаче сравнено с несъществуването. Но животът е избор. Добрите го избират, защото могат да превърнат “добрия живот” в “живот за доброто”.
Декарт- ХVІІ век-“Мисля, следователно съществувам!” С това е принизил донякъде сетивността, емоционалността, а трябва да има и усещане, сетивност. Човешкото същество е живо, следователно нищо не следва да му е чуждо в живота. Затова и времето на Декарт провъзгласява за висш смисъл на човешкия живот РАЦИОНАЛНОСТТА.
За разлика от Декарт, източната нагласа в лицето на дао- изма и дзен- будизма “остава” при усещането, сетивата. Самата реалност според философията на дао е смисъл и затова няма никакъв смисъл, тоест хората само се силят да я сковават в значения, каквито тя няма. Да седиш- както се казва в едно стихотворение от стила хайку- без да мислиш, и само да слушаш как тревата расте, ето това е истинското усещане на живота. Дзен- будизмът казва:”Свободата е точно това състояние, в което не трябва да избираш”. Човекът, според източната нагласа, остава винаги отворен за потока на живота, без да влиза в коловоза на едно предначертание и една цел. Човекът следва да е отворен за света.
Според Лудвиг Витгенщайн най- многобройни са хората, които след дълги търсения остават с чувството, че са разбрали смисъла на живота, но не могат да кажат в какво се състои той. Важното е, че в чувствата и мислите, без отделяне, са търсили и разбрали смисъла, а “казването” е задача на философията.
Виктор Франкъл- бил е в концентрационен лагер, претърпял психически метаморфози. Създател е на Теорията на логотерапията. Стигнал е до извода, че загубата на смисъла води до дълбоки разстройства на личността- екзистенциален вакуум, тоест просто вегетираш, загубваш смисъла на живота. Според него може отново да се намери смисъла на живота, но това не може да стане с панацея /лекарство, което лекува всички болести/.
Още от край време философията си задава въпроса за смисъла на живота. Проблемът за познание за незнанието, неизвестното привлича повече. Неосъществената любов е винаги по- интересна от осъществената.
Карл Ясперс- философ- екзистенциалист. Говори за “пограничните ситуации” в живота- срещата със смъртта, при изпадане на човек в житейски крах. След като животът е най- голямата ценност, е свързан и със смъртта. Тогава човек започва да философства и за мигове може да преоцени много неща от живота си. Обикновено бягаме от тези ситуации, не искаме да мислим за тях, но тъкмо те са най- полезни за смисъла на живота. Ясперс достига до мисълта на древните български ханове “Човек дори и добре да живее, умира и след него друг се ражда....”Смисълът е в творчеството, това, което оставаш след себе си.
Франсис Бейкън- Заблуждаваме се със смислите. Има много лъжливи смисли /идоли/- поради доверяване на сетивата, които правят човека актьор /с маски/, произнася чужди реплики, а не свои. Идолите- това е готовият смисъл. Човек трябва да се “сепне” в такива случаи. Философията може да свали маската на идолопоклоничеството, човек сам следва да стигне до смисъла на живота. Накратко, идолите подчиняват хората с “готовия смисъл”, който им предлагат.
Албер Камю – необходимо е да се накарат да замлъкнат всички лъжливи смисли, за да може в настъпилата тишина човекът да намери онзи смисъл, който ще го ръководи през целия му живот. Този е смислът на истината и съществува благодарение на идеалите, защото те въплъщават най- добрите истини, открити от човека за собственото му битие.
Идеалите възникват онтологически, човек ги конституира. Идеалът е свързан с нещо, което е хармонично, съвършено, възвисено, нещо, което отговаря на ценностното, на “Аз-а” на човека. Те са ориентирани към бъдещето, затова изискват очакване.Идеалите могат да бъдат съдени само от БЪДЕЩЕТО- тогава се вижда дали са истински идеали, или лъжливи /идоли/. “Идеалите са най- евтиното нещо- нито се купуват, нито се продават, но тъкмо те движат живота!” Смисълът на живота е свързан с идеалите, а не с идолите, с културата, а не с халтурата, те са недостижими, но човечеството пътува към тях. Хармоничност---- безупречност----завършеност и най- висока степен на развитие. В живота нищо не е съвършено, но човек се стреми към съвършенство. Албер Камю- “Всяко зрънце представлява един свят”. Албер Швайцер- “Преклонението пред живота, до който ние, хората, трябва да стигнем, съдържа в себе си всичко, което е болка, състрадание, споделен стремеж”.
10 тема: БИОЕТИКА

БИОС- живот

Човекът е единственият, който размишлява над живота, иска да го подобри, той е единственото същество, което знае, че ще умре. Етическите проблеми, които възникват при научната намеса в живота като биологичен факт, са предмет на една специална научна област, наречена Биоетика- 1970г.
Едно от схващанията е, че живото се е самозародило в резултат на еволюционни процеси. Другото схващане е, че животът е надприроден- създаден е от Бог. Еволюционната теория на Чарлз Дарвин е много важна. Начинът на развитие на живота също се схваща еволюционно- като постепенно натрупване и усъвършенстване, и революционно – като развитие на “скокове”, където качествените промени възникват спонтанно в резултат на количествените натрупвания. И двата случая се приема способността на живото да се променя. Теорията на трансформацията, или еволюционистката теория /Дарвинистка/ се противопоставя на така наречения “фиксизъм”, който смята, че видовете са били създадени “фиксирани” веднъж завинаги.
Основното откритие опира само до известното повторение на филогенезата в онтогенезата, което ще рече, че в ембрионалната форма индивидът повтаря съкратено всички фази, през които е минал неговият вид.
Енгелс говори за историческото и логическото. В духовната сфера изучаването на дадена наука може да започне от най- висшето- въпросите за наследствеността, за промяната. Ако биологическите закономерности се пренесат в духовното, природата отмъщава за всичко. Идеалният вариант е винаги да се търси баланса, “златната среда”.
Философският проблем на еволюцията има 2 линии:
· материалистическа теория- човекът не е създаден от бога, а е само един “еволюирал примат”.
· спиритуалистическа теория- виждат в човека някакво изначално свойство, от което започва живота. Човекът започва да изменя средата- съзнателно или несъзнателно. Човек не зависи от средата “робски” и се отнася към тази среда съзнателно, може да я променя. Това разширяване на свободата към все по- голямо съвършенство Пиер Тейар дьо Шарден нарича “човешкия феномен”: както животът се появява от природата, така НООСФЕРАТА /сфера на човешкия дух/ произлиза от биосферата.
Днес човечеството получава данни за тела, които са на милиони слънчеви години от нас. Ноосферата е създадена съзнателно и следва да се поддържа. И при двата типа теории остава чисто моралният въпрос до каква степен имаме право или сме длъжни да се намесваме /или да не се намесваме/ в развитието на живота. Това е въпросът за човешката отговорност.
Осъзнаването ни като живи същества според известния немски хуманист АЛБЕРТ ШВАЙЦЕР /1875-1965/ изисква “благоговение през живота”, което да бъде основа за етическото обновление на човечеството. С други думи, няма да знаем какво да правим с живота, ако не го ценим и обичаме.
Проблемът за смъртта и въпросите на биоетиката- Смъртта е също толкова природно явление, колкото и животът, тя е просто негова “страна”, без която няма развитие. Смъртта на една форма е условие за живот на друга. “Двойката живот- смърт” както казва Платон в диалога “Федон”, е връзка на неразделими противоположности, които се пораждат взаимно. По този естествен начин е била възприемана смъртта още през античността: светът и човекът загиват и после- подобно на птицата Феникс- отново се възраждат от пепелта. Ето защо човек не бива да се страхува от смъртта. Както казва Епикур, когато ни е съществуваме, смъртта още я няма, а когато тя настъпи, ние вече не съществуваме, така че фактически нямаме отношение към нея. Според нас, противно на Епикур, смъртта е налице- човек умира по малко чрез остаряването. В детските години този процес е по- бавен. Човек следва да се научи по какъв начин да приеме смъртта.
Блез Паскал- Човекът е една “мислеща тръстика”, той винаги остава много по- благороден, по- достоен от това, което го убива, защото съзнава, че ще умре. “Цялото наше достойнство- заявява Паскал- се състои в тази мисъл и това е основният принцип на морала”.
Загубата само на една част от човешкото тяло се отразява върху цялото тяло, така че загубата дори само на една част необходимо се отразява на всичко, с което частта е свързана. Не може в един инструмент да се скъса една струна и да не се наруши мелодията, издавана от целия инструмент. За античността това е първото и най- дълбокото основание за вниманието към най- малките заплахи за живото.
Християнството- приема живота като дар от Бога. Забранява убийството и самоубийството, защото никой няма право да отнема това, което Бог е дал. Смъртта се обяснява с първородния грях на Ева. Смъртта е нравствено зло. Ако човек живее порочно християнската етика го осъжда. Умира тялото, духовното не умира. Започва “истинския живот”, тоест душата оцелява. Само добродетелния живот може да заслужи безсмъртие. Редица митологии също са мечтаели за прераждане.
Науката навлиза много надълбоко- ДНК структурата, трансплантация на органи, клониране, мозъчните операции на хората. По този начин се намаля смъртността. Продължаването на опитите е едно предизвикателство, те са в сферата на биоетиката.
Имануел Кант- “Първо целта, а после средствата”. Ако целта на медицината е да удължи живота и намали страданията, то тогава морални ли са средствата?- да.
Евтаназията – религията я отрича, защото животът е даден от Бога. Философията и психологията също възразяват, защото болният иска да си сложи край на живота, но дали той не е с помрачено съзнание в резултат на болките? Състоянието му може да е неадекватно.
Вторият проблем е намесата в човешкия геном, генетичната промяна, чиито последствия все още не са напълно ясни. Намесата в човешкия мозък е също непредвидима. Как да се реши тази дилема?
Третият проблем е намесата в човешкия мозък /мозъчна операция- лоботомия/, не може да се каже със сигурност дали индивидът след интервенцията е “същият”, тоест, остава въпросът за запазването на индивидуалността. Този въпрос се разисква и при трансплантацията на чужди органи, и при клонирането.
Тъй като все още не всички въпроси са правно регламентирани и дебатът в обществото тече, в световен мащаб функционират така наречените Комитети по етика на науката, Международният комитет по биоетика към ЮНЕСКО, създаден през 1993г., си поставя за цел да спазва следните ПРИНЦИПИ:
· уважение на човешкото достойнство, което се разбира различно в различните култури;
· запазване на природата в нейното биологично разнообразие;
· уважение и подкрепа на научните постижения, в чието обсъждане трябва да участват възможно най- много хора с различни позиции;
· грижа за бъдещите поколения;
· запазването на естествените богатства;
· максимализиране на съзиданието, минимизиране на щетите.
Грижата за бъдещето е етическата позиция на любов към живота, към следващия живот, защото- както майката се грижи най- добре за детето си, най- добре се грижи за живота онзи, който го обича безусловно и му помага да се развива. Алберт Швайцер просто определя, че “същността на доброто е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най- висшата му стойност”. Загадката на живота е твърде голяма, за да го рискуваме и да се отнасяме към него лекомислено.
11 въпрос: ДОБРО И ЗЛО

1. Представа за доброто и злото.
2. Историческо развитие на представите за добро и зло.
3.Необходимо ли е да се говори днес за доброто и злото?

Като термини доброто и злото се използват непрекъснато в ежедневието. Те намират приложение във всички култури. Доброто и злото, това е видимата страна на обществените отношения. Доброто и злото разкриват същността на морала. Същността на морала – това е битието и неговата динамична връзка с доброто.
ДОБРОТО е на предна линия в това взаимодействие. Доброто буди интересите на философите. Доброто и злото не могат да имат някакво абсолютно значение, валидно за всички култури, за всеки човек. И хората в ежедневието формират определени представи за добро и зло, без да са изучавали етика или философия. Доброто се свързва с удоволствието, реда, хармонията, творчеството, красотата, за свободата, силата, воля, разума и др.
ЗЛОТО е свързано с понятия като липса на здраве, смъртта, болката, страданието, хаоса, разрушителността, безцелността, неразумността, робството, грозотата, ограниченото, вредното, отблъскващото.
Най- главно се определят от въпроса къде да се търси източника на доброто и злото- вътре или извън човека.

ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ИДЕИТЕ ЗА ДОБРО И ЗЛО.
Исторически схващанията за добро и зло се развиват в две посоки в зависимост от това, къде се търси тяхното съществуване- в света извън човека, като независими сили или вътре в човека- като следствия от неговата същност, като проява на свободната му воля.
Първата предпоставка е характерна за повечето митологии, според които възникването на света е резултат от борбата на двойка противоположни сили- доброто и злото, светлина и мрак, редът и хаосът. Най- често изследователите на религиите привеждат примера с радикалния дуализъм на древната иранска митология, която обяснява развитието на целия свят с вечната етическа борба между Добрия и Лошия дух /Ормазд и Ахриман/.
През VІІ-VІ век пр.н.е. се появява реформираното течение на зороастризма, чийто основател Заратустра прави две много важни нововъведения:
v първо, подчинява съществуването на две начала на едно изначално добро начало, тоест свежда дуализма до монотеизъм /първичен е Ахурамазда, а вече двамата му синове близнаци- Спента- Майню, Благотворният дух и Ангра- Майню, Духът на отрицанието, внасят раздвоението на доброто и злото в света;
v второ, както двамата Духове, така и хората имат свободния избор да се отдадат на доброто или злото, тоест сами носят отговорност за справедливото или несправедливо развитие на световния ред. За да се възцари Справедливостта /основна категория в зороастризма/, е необходимо хората да спазват три области на доброто- в мислите, думите и поведението си, като много внимават, защото доброто и злото са “близнаци” и трудно могат да бъдат различени, особено когато човек още няма знанието за различаването на добро и зло. Такова знание според християнството придобиват първите хора, вкусвайки от забранения плод на дървото на знанието. Зороастризмът отразява грижата за основанието на морала. Ако се приеме, че доброто и злото са независими от човека, то няма нужда от морал тогава, той няма да има стимул. А когато има избор, моралът има основание. Ако външните сили закрепостяват човек и той следва да се подчинява на тях, няма да стигне до никъде.
По отношение на злото в света винаги възниквал големият въпрос за оправдаването на добрия Бог- теодицеята. Хората трябвало да са наясно как изобщо Бог е допуснал злото да съществува, след като във всемогъществото си е могъл да го унищожи веднъж завинаги. Хората имат възможност, ако са по- нагоре в йерархията, да преодолеят злото и да го отхвърлят.
За древногръцкият мъдрец Анаксимандър /610-546г. пр.н.е./, както и за живелия доста след него Лайбниц /който пише специален труд “Теодицея”/, злото в света е приравнено на самото физическо несъвършенство: физически несъвършени, тоест незавършени са ограничените, частичните, непълни сами по себе си неща, които естествено теглят да се “разширят”, да се “изпълнят” в пространството на другите неща и поради тази тяхна “нечестивост” получават “възмездие” и загиват.
Християнската религия /етика/ доразвива теодицията и излиза с друг термин- ПРИЧАСТНОСТТА. Според нея единствено Бог е абсолютно Благо и всесъвършен във всяко отношение. Това абсолютно Благо дава съществуване на всичко, но не в еднаква степен, така че в стълбицата на битието нещата се подреждат според причастността си, или образно казано, според близостта си до Бога /ангели, светци/, като в тях винаги остава нещо “недоизпълнено”, някаква празнота, или “небитие”, което може да ги склони към злото. Те са мощни, но не колкото е Бог. Колкото по- надолу слизат в йерархията, толкова повече нещо им липсва, нещо, което може да бъде начало на някакво зло. Възможно е те да отправят зли интенции на нещо лошо, да ги склони към злото. Злото не съществува и Бог по никакъв начин не е виновен за съществуването му. Дори тялото на човека е добро /противно на християнската религия/, а зло е грехът на човека. Злото не е абсолютно противоположно на доброто, а е само по- малко добро. Силата на свободната воля е необходима, за да могат всички да се задвижват в любовта си към доброто, така че изборът всъщност е само потенциално заложен като възможност. Накъде ще бъде насочен, зависи от субекта. Бедата на дявола е, че е мощен, но не всемогъщ. Бидейки най- близо до бога като ангел, преди да отпадне, той притежава голяма част от силата на Доброто, но не цялата, така че в желанието си да се “изпълни”, да се приравни по мощ, той естествено се поддава на завистта. /Така например, предполагаме, че най- много в едно състезание завижда не последният, а вторият, онзи, на когото не е достигнало съвсем малко, за да бъде пръв/. Не можейки да твори в доброто, злата сила започва да “твори” в противната посока, тоест да разрушава. Оттук насетне всяко философско виждане приема, че злото руши поради безсилие да създава. Бедата е в това, че дяволът е много мощен, но не е всемогъщ и се поддава на завистта и понеже не може да твори, разрушава. Ето защо злият винаги руши, защото не може да създава. А безсилието идва най- вече от невъзможността да се ориентира правилно волята по посока на ценностите /злият човек не вярва в ценности и няма друг “смисъл” на живота, освен да злодейства. Злият дух се нарича още дявол, Сатана, Луцифер, Мефистофел и др.
Според Хегел моралът може да се определи като форма на волята. Моралната воля е онази, която определя вътрешно човека, дава му завършеност, целенасоченост и способност да претворява свободно своите нравствени ценности чрез възприетите добродетели. От друга страна, всяко зло е форма на неопределеност, на импулсивно подвеждане от желания, които не целят утвърждаване, а разрушаване, тъй като самото разрешаване означава да се отнеме определеността на съществуващото. Злото, образно казано, никога не върти напред колелото на живота, а отпуска “пружините” да се извъртят силно назад.
Ерих Фром казва, че разрушителността винаги е резултат от един неизживян живот: на злото не му достига онази сила, която прави живота пълноценен. “Да си жив, означава да си продуктивен, да твориш…”
Платон- Възможно ли е чрез упражняване на добродетели, въпреки че човек няма вътрешна нагласа, да достигне до доброто и до благото? Този, който се упражнява в правене на добро, постепенно нараства в доброто, следователно трябва да не пропускаме случай да правим добро, да се упражняваме в добро.
Джордж Мур смята, че доброто не може да бъде обхванато от определения, но въпреки това човек притежава интуиция, помагаща му да направи избор. Вследствие развитието на тази интуиция- и по- общо на опита- хората възприемат устойчиви нагласи за правене на добро /добродетели/, които образуват нравствената основа на личността и затова се наричат основни добродетели.
Платон в диалога “Държавата”наброява 4 такива добродетели: умереност, храброст, мъдрост и справедливост.
Аристотел увеличава броя им до 10. Независимо от броя им обаче тяхното нарастване за повечето философи трябва да е свързано с удоволствието, защото удоволствието съпътства доброто, никой не прави добро насила.
Спиноза определя, че удоволствието е преходът у човека от по- малко съвършенство към по- голямо, а неудоволствието е преход от по- голямо съвършенство към по- малко. Ако си спомним, че доброто бива свързано със съвършенството, а злото- с несъвършенството, то явно удоволствието е онова, което трябва да ръководи човека в усъвършенстването, в “подобряването” на живота. За да стане реално това, както Спиноза смята, трябва да се премахне ограничеността пред свободата на човека, да се отместят всички прегради, пречещи на човека да разгърне творческите си възможности.
Следователно истински добрият човек би трябвало да е свободният човек- свободен да сътвори живота си в доброто с твърдата решимост на волята си.
Кант обръща внимание на факта, че злото е заложено у човека, затова следва да се ограничи или победи това зло у самия себе си. Няма по- голяма беда от това, да победи злото над теб.
Съществуването има най- съвършена форма и тази форма е доброто. Да се изпълни екзистенционално човек, означава да стане личност.
12 въпрос: ЕТИЧЕСКА КАТЕГОРИЯ ЩАСТИЕ

1. Историческо развитие на идеята за щастието.
2. Особености на съвременния евдемонизъм.
Щастието е участта, която се пада на човек или по природа, или като късмет- щастлива случайност. Свързано е с най- главно с душевния мир. Още през античността се формира схващането за висшето благо. В древна Гърция има богиня на щастливия случай Тюхе /Фортуна/, наречена още богиня на днешния ден. Характеризира се с непостоянството- нещо случайно, без полагане на особени заслуги. Но когато щастието е извоювано в резултат на дълъг път, е друго. Ако се падне на неразумен човек, той ще го пропилее, няма да направи цел на живота му. Най- важното е човек да познава и следва природата си, без да я насилва.
Точно в състояние на физическо и духовно равновесие човек изпитва щастие, удоволствие- хедоне /hedone/.
В Античността Епикур разработва идеята на хедонизма- търсенето на щастието, освобождаването, отхвърлял е всичко, което може да смути спокойствието. За него щастието = на удоволствие- избягването на страданията.Удоволствието не е само физическо.
Киренайци- пътуващи философи, били са привърженици на удоволствието. Епикур /341-270г.пр.н.е./ счита, че най- важното е физическото удоволствие. Епикур отхвърля всичко, което може да смути спокойствието- грижите, тревогите, опасностите, боричкането в обществения живот. Затова щастието /удоволствието/ според него се състояло най- вече в избягването на страданията. В този смисъл неговият хедонизъм- естетическа позиция, издигаща над всичко удоволствието, се различава от хедонизма на киренайците, които като своя учител Аристип ценели предимно чувствените удоволствия, физическите радости.
Римският философ Луций Аней Сенека и император Марк Аврелий изповядват римския стоицизъм, който отишъл още по- далеч от епикуреизма с теорията, че за да се чувства човек щастлив, не е необходимо да избягва страданията- просто трябва да ги понася, без да се чувства нещастен, задето нещо го е сполетяло /да бъде като “неподвижна скала, в която непрестанно се разбиват вълните”/. Затова и до днес строгото поведение на някой, който “устоява”, който се е освободил от субективните представи за щастие и нещастие, от трескавото търсене на наследите, се нарича стоическо или аскетическо. Аскетизмът в този смисъл означава практикуване на добродетелен начин на живот, чиято награда е самата добродетел, а не удоволствието, което тя носи. Единствено “следването на здравия разум” и приемането на нещата такива, каквито са, гарантирало постоянството в щастието.
Ренесансът не се вълнува особено от средновековния идеал за непостижимото на земята щастие, обещавано след смъртта в райското блаженство. През ХV век защитникът на хедонизма Лоренцо Вала съжалява, че има само пет, а не петстотин сетива, за да се увеличи стократно усещаното удоволствие. Доводът на ренесансовия хедонизъм е прост: Щом Бог е създал красота, то е, за да й се наслаждаваме, иначе е щял да ни лиши от сетива- зрение, слух, обоняние, допир, вкус.
Обратен е доводът на средновековният аскетизъм и ригоризъм- позицията, която изцяло отхвърля сетивните удоволствия като принадлежащи на света на злото и препятстващи пътя към истинското щастие. Истинското щастие, означавано с понятието блаженство, е в съзерцанието на отвъднебесната красота, която се постига, като се отхвърли земната красота, в чистото съзерцание и чрез страданието. Тялото е низвергнато- то е било символ на греха. Имало е много манастири по тези причини. Тук има манипулации- абсолютизира се духа за сметка на тялото.
През ХVІІІ век свободомислието развива идеи, до голяма степен противопоставящи се на християнската етика. “Щастието е една нова идея на Запад”, пише Сент- Жюст. Със своя практичен дух развиващият се капитализъм предлага една своеобразна “аритметика на удоволствията”, основана на утилитарния морал, който отрича ползата от щастието в задоволяването на човешките интереси. Най- голямото щастие, както определя Джереми Бентам /1748-1832/ в съчинението си “Деонтология, или наука за морала”, е щастието за най- голям брой хора, а критерият на морала е “достигането на ползата, изгодата, удоволствието, доброто и щастието”. Меркантилността за времето си е била прогресивен морал- ползата, интересите. Тогава буржоазията изхожда от това, да се даде благо на повече хора. Бентам казва “почтенията човек знае да пресмята интересите си и преди да действа, разсъждава”. Щастието според него е това, което е добро за най- голям брой хора, ако може всички. Тук има и популизъм, тъй като ако даден човек следва собствената си полза и интерес, дали и другият човек ще е съгласен с това. Тук има пресметливост, която е съпроводена с користни цели- парите. В този смисъл има известен популизъм. Считали са, че съгласуването на интересите се получава спонтанно, но работникът няма собственост, не може да се свърже спонтанно с манифактуриста. Оттам идват и комуните, въстанията. Чак след Първата световна война се отхвърля наследственото право, чак тогава всички се зачитат като граждани- гласуват, имат права.
Егоизмът никога не може да е основа на морала. В интересите моралът изчезва- там всичко се купува и продава.
През ХІХ и особено през ХХ век започват страхотни класови борби, войни , въстания, преразпределение на света. Хората са стресирани, депресирани. Тогава се разработва екзистенциализма- темата за страданието на човека. Щастието като че ли постепенно отпада като централна тема на философските разсъждения, разтваряйки се в различни морални позиции или в частните наблюдения на науките за човека и обществото, които са се отделили от философията /антропология, психология, психоанализа, социология, политическа теория и др./ За това могат да се посочат няколко причини. Една от тях е философията на Имануел Кант, който продължава да отделя много внимание на щастието, но ясно разграничава областта на морала и щастието, които са “два елемента на висшето благо от различен род и следователно трябва да бъдат разграничени”. Моралът и щастието обаче са необходимо свързани, защото моралният закон има естествени предпоставки: природата на човека го кара да се стреми към щастие.
И все пак отвореният морал, за който говори френският философ Анри Бергсон /1859-1941/, се стреми също толкова естествено да разширява и утвърждава ценностите отвъд емпиричния опит, отвъд морала, който просто “крепи” обществото. Защото човек е творческо същество и като такова притежава мощен жизнен порив да твори. Отнасяйки помитащата, вулканична сила на инстинктите към творчеството, Бергон всъщност заличава вековното противопоставяне на сетивно и разумно, на удоволствие и дължимо. Човекът е единна природа и може би е “осъден” да бъде щастлив, както е “осъден да бъде свободен”. Човекът не може да не бъде свободен въпреки обречеността на житейските стремежи- тази мисъл завеща на изминалия век екзистенциализмът чрез своя голям представител Жан- Пол Сартр /1905-1980/.
Съвременният “евдемонизъм” /eudemonia/ разкрива някои различия. Той е основан на морала, доброто, за разлика от хедонизма, който достига до аморализъм. Те обаче имат връзка помежду си. Съществуват 2 форми на евдемонизъм:
-на скептиците и стоиците- те са привърженици на телесните удоволствия и свързват щастието преди всичко с физическата наслада. Този стремеж заробва човека, който е подчинен на телесните удоволствия. Според стоиците желанията и разума са две различни неща. Според скептиците и стоиците щастието е в “обезстрастяването” /апатията/, в “усмиряването” и стихването на желанията, защото желанията и разумът съставят два отделни свята в човека, които имат собствени закони и противоположна морална стойност, различна връзка с удоволствието.
-на платониците- търсят и добрите страсти. Когато човекът е движен от чувствата, разумът е обезкървен, сух, тъжен. Следователно разумът осигурява щастието, но подтикнат от добрите чувства. Разумът сам определя сферата на свободата, която го прави щастлив, защото никой не е щастлив, ако е зависим от друго. По този начин разбира щастието в свободата големият холандски философ Барух Спиноза /1632-1677/, който има особено влияние върху съвременните интелектуалистки теории за щастието. С една дума, човек може колкото иска да обича, да желае идеалното и толкова по- добре, ако желанието му никога не се насища: така той винаги е теглен напред и нагоре, към истински ценното. Доколкото свободата у Спиноза съвпада с разума, мисленето, човек при тази любов осъществява себе си. Да си щастлив, значи да си осъществил себе си докрай.
Късметът е нещо различно от щастието. Късметът се получава, а щастието се изстрадва. Щастието е винаги изпълнено, завършено, към него не може да се добави или отнеме нещо. Следва да се намери основанието, а не да чакаме да дойде щастието случайно. Основанието е РАЗУМЪТ, мисленето, поведението в доброто. Не следва щастието да се свежда до насладата, то е нещо много по- голямо.
Съвременен непукизъм- искат сега, тук и веднага щастието. А щастието изисква “пътуване”, обхваща минало, настояще и бъдеще. Ако е сега, това означава “след мен и потоп”. Следователно, и щастливият сега в бъдещето няма да е щастлив. Ерих Фром - “Бягство от свободата”- това е зависимостта на човека от външните, материалните сили- трупането на материални блага. “Американската мечта” е всеки е свободен да забогатее, крайната цел обаче е манипулативно зададена- пари, хубава кола, къща с градинка, на вратата стои надпис: “Това ми стига”, “Искам само възможното”. Като реакция на този консумативен морал възниква след 1968г. хипи- движението с девизите “ДА бъдем реалисти, да искаме невъзможното!”, “Никога не работете!”, “Мир и любов”. Това движение до голяма степен е вдъхновено от източната философия на бездействието, търсеща- също като стоиците- щастието в спокойствието и душевния мир. Щастието е в свободната творческа дейност на личността, разбирана като творчество в името на прогреса и доброто. Това е най- доброто откритие на евдемонизма.

13 въпрос:
ПРОФЕСИОНАЛНИ ЕТИЧНИ ПРИНЦИПИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПСИХОЛОЗИ

Принципите са необходими, за да се помогне на българските психолози, а не да им се налагат закони, клишета, с които са длъжни да се съобразяват. Професионалните етични принципи са правила за изпълнение на дадени професионални дейности, насочени са към подобряване живота на хората, осмислено достойнство. Психолозите работят за подобряването на условията и качеството на живота на хората посредством научни изследвания, разпространяване на психологични знания, а също така чрез практическото прилагане на тези знания във всички области на човешките взаимодействия. Притежавайки тези знания психолозите могат чрез своята професия да способстват за благоприятните промени при отделни лица, в групи или организации. Терминът “професионални етични принципи” подчертава необходимостта от връзка между високо професионално и морално равнища в работата на психолога. Професията психолог непрекъснато се развива. В нея постоянно се добавят нови знания и методи. Затова е важно професионалните етични принципи периодично да се обсъждат и евентуално осъвременяват. Но принципите трябва да отразяват основните лични и обществени интереси и следователно имат стабилност, върху която не може лесно да се повлияе. Всички хора имат право на лична неприкосновеност и тя не бива да се нарушава.

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ:
· Индивидуалният морал на психолога- уважение, отговорност към клиента.
· Психологът има за цел да задълбочава представата на хората за самите себе си.
· Да се следват или да следят какво ново излиза в своята област, да са компетентни.
· Да информират търсещите помощ хора услуги, включително и етичните изисквания.


ОТГОВОРНОСТ- психолозите носят отговорност за последиците, които могат да настъпят у човека, да няма комерсиални цели; да се въздържат от изявления- конфиденциалност; никога дейността да не се използва за подтискане на личността.
КОМПЕТЕНТНОСТ- работят с научни принципи и с утвърден опит; да оценяват реално своите възможности, границите, до които могат да стигнат възможностите си, да има саморефлексия за себе си;
ЗАДЪЛЖЕНИЯ- да зачитат личната неприкосновеност на клиента; да планира мероприятието си по най- благоприятния начин за клиента- информация за съгласието.
КОНФИДЕНЦИАЛНОСТ /дискретност/- договореност, има неща, които са дълбоко лични, интимни, доверителни.
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ методи, изследвания, заключения- планират се на базата на добре формулиран проблем- да се очертае осветлената част и да се проучи. При формулиране на заключенията, същите да са разбираеми за клиента. Психолозите да не описват изследванията си в средствата за масова информация. При провеждане на изследвания върху животни, психолозите са длъжни да се уверят, че животните няма да бъдат подложени на ненужни мъчения.