Теми по философия

ТЕМА № 5
Онтологическият проблем във философията – проблемът на битието

Философията винаги е поставяла проблеми от пределна степен на общност – тя е тази, която абстрахира съществуващото, света около нас, до неговите начала, първооснови: философският проблем е, както се казва, проблемът в най-изчистения му вид. Спонтанно ни учудва светът с присъщата ме фактуална “сложеност” и ред, настоятелно реагираме на винаги недостатъчната яснота кои сме, къде сме, защо сме тук, как е възможно да сме така, както сме сега и т. н.
Философията някак отведнъж имплицира цяла редица фундаментални проблеми. Светът като цяло е иманентен на всяко едно философско съзерцание. Философията винаги има предвид не отделните предмети, свойства и отношения, а предметите и явленията с оглед на световното цяло, спрямо пределните основания на всеки актуален опит. Следователно проблемът за битието, за пределните, абсолютни основания на проявяващата се в опита актуална наличност, е базисен, първостепенен за философията В определен смисъл философията е саморефлектиращо се битие – което търси и намира себе си в своите граници, очертава ги, разширява ги или ги свива “пред прага на вечността”
Философското вглеждане в света предполага един достатъчно зрял в духовно отношение човек. Преходът от мита към логоса се оказва преход не само в границите на древногръцката културно нагласа, но и преход през тези граници. Това е своеобразен преход на разума към цялото, съм завършеното в себе си, към пълнотата в себе си, за първи път, светът, космосът, познава себе си чрез своето друго – човека, посредством светлината на логоса. Представата за битие, природа, общност, възниква едва, когато можем за мисли всички тези реалии, да обобщаваме, да ги абстрахираме с оглед на световното цяло. И ако в самото начало философията все още “опипва почвата” като натурфилософия (Телес, Хераклий) като редукция към едното природно (натурално) първоначало (земя, вода, въздух, огън). Този все още най-груба протофилософска реакция, сравнително бързо прераства в един завършен процес на абстрахиране на идеята за битие

ТЕМА № 6

Проблемът за битието на човека: битието на индивидуализираното и обективираното духовно

Маркс разкрива, че проблема за материалното и идеалното си остава диалектически, на изисква по-сериозно вглеждане в природата и спецификата на човешката дейност. Субектът на дейността е всъщност субект на своето собствено материално-идеално очовечаване при многопосочното си взаимодействие със заобикалящата го природна и обществена среда. За Маркс идеалното не е нищо друго, освен отразеното в човешката глава материално битие, подлежащо на практическо и революционно изменение на човешките субекти. Ако решем да бъдем философски точни, следва частично да апострофираме идеалното не е просто там някъде в главата, макар че на “прима виста”, всеки човек е склонен да подразбира нещо подобно, то е превърната относителната форма на самата предметност. И обратното – материалното е опредеметено, фиксирано като смисъл и ценност в отделната вещ, идеално, но нито идеалното, нито материалното са реални като субстанции, като “Светове в себе си” Нека кажем очевидното – с това което ни заобикаля, с това което е налице. Налице е светът – светът като тотална даденост от предмети, сили, енергии, полета, миражи и какво ли още не. Налице са неща различни по материал, структура, функции, свойства, особеност. Всичко, което можем да посочим или назовем-каквото и да е то е определена битийна наличност, то е дадено, то е, и философското питане е длъжно за започне оттук: как е възможно изобщо да е налице в своето тотално единство на дадено отведнъж, независимо от своята форма.
Проблемът на битието за крайното същество, наречено човек, е че битието не може да бъде обхванато такова каквото е само по себе си, че то винаги изпреварва всеки свой формален образ, който човек се опитва да му наложи, и в този смисъл – че то (битието) просто е отвъд каквато и да е мяра. Ако формулираме философския проблем за битието, той би могъл да бъде представен така: как е възможно да бъде обхванат светът като цяло, битието като Абсолют. Битието е измеримо преди всичко като качество. Социокултурната, хуманната мяра, която човечеството е наложило през последните векове, е предимно качествена. Човек е съизмерим с вещното битие само в един от многото аспекти на цялостното се същество – в аспекта на своята телесност. Човек е свободен да смени своята мяра спрямо света и самия себе си: да я подобри в качествен аспект и да приеме на първо място своя именно вътрешен потенциал, интериора си, за мяра и еталон на битието, което споделя. Така той би могъл да бъде не просто тяло, не просто ум, а тоталност, стига да има съзнанието и творческата дързост да се раздели с неефикасните модели, както порасналото дете изоставя любимата наскоро играчка. Любомъдрената цел е да приемем битието в своята собствена личностна пълнота, творчески да разрешим хоризонта си.

ТЕМА № 7
Гносеологическият проблем във философията. Съвременните схващания за познанието

Познанието като адекватно възпроизвеждане на действителността е поначало вплетено в тъканта на реалната жизнена дейност на човека. Като разумно същество, той непрекъснато търси отговори на вълнуващите го въпроси, отнасящи се както за насочеността на практическите действия, така Ива задоволяване на духовната потребност от знания, подхранващи активността на неговия разум. Човек не може да се чувства непринудено в ситуации, смисъла на които не разбира. Тази насъщна потребност от разбиране и ориентиране в обкръжаващата среда е едно от фундаменталните изисквания на човешката природа. Следователно може да се каже , че познанието е най-практичното нещо: знанието като такова удовлетворява многообразните и насъщни потребности на човека. Нашата теза е , че познанието има социокултурно детерминиран характер. Човешкият индивид става личност дотолкова, доколкото се научава самостоятелно да овладява различни способи на социално ценни дейности, умения, форми на мислене, поведение, норми и др. Преди да продължи делото на предните поколения, той е задължен да усвои в определена степен и обем вече натрупаното човешко знание, постоянно да съотнася с него своята познавателна дейност. Теорията на познанието или гносеологията (знание познание), изследва природата на човешкото познание, закономерностите на неговото развитие, пътищата за постигане на обективноистинно знание, критериите на неговата истинност и т.н. Една от нейните особености, утвърдила се в развитието на европейската философия след Новото време , се явява поразителната тематична устойчивост на устойчивост на гносеологическата проблематика: субективното и обективното, сетивното и рационалното, абстрактното и конкретното, емпирическото и теоретическото, всеобщото и единичното – такава е в основни линии философско-гносеологическата тематика през последните три века. В началото на ХХ век се изменя съществено проблемното поле на гносеологията, като в него са включени вече нови, нестандартни идеи и въпроси, излизащи извън изискванията на класическата рационалност.това е свързано преди всичко с постигнатите фундаментални научни открития, обусловили появата на некласическата наука, както и тенденцията към субективизиране и антропологизиране на философията. Но през втората половина на века станахме свидетели на такива радикални изменения, които подготвиха появата на нова, постнекласическа научна рационалност, не само на качествено ново разбиране на особеностите и социалното битие на науката,а и на принципно нова визия на света. Нещо повече, разширяването на предмета на съвременната гносеология с насочеността и към многообразните форми и типове знания, нарастването на хипотетичността в познавателния процес, нарастването на ролята на многозначните логики – всичко това показва, че теоретико-познавателните въпроси следва да се поставят вече по новому,. Иначе казано, в края на нашия век възникна необходимостта от проблематизиране на редица фундаментални понятия на теорията на познанието и преди всичко на такива, като “отражение”, и “субект”, “обект” на познанието, “практика.












ТЕМА № 9
Социокултурни и културно-екзистенциални измерения на познанието

В материалната и духовна култура на обществото се натрупват определени видове дейности на хората, необходими за неговото съществуване и развитие. Всички видове дейности обаче винаги се съпровождат с познавателните механизми на човека, с разнообразни процеси на отражение, мислене, разбиране, репрезентиране, интуиция и пр. Самото познание, както вече посочихме, пронизва цялостната жизнена дейност на и в този смисъл протича в контекста на исторически сложили се конкретни социокултурни форми. А това означава, че човешкото познание е изключително сложна и многостепенна форма на дейност, която не може да се сведе само до научното познание. Що се отнася до научното познание, тук ще подчертаем само това, че то представлява специфична форма на човешката дейност, в която познавателните задачи са главна цел. Тезата за социокултурната природа на познанието, и в частност на научното познание сякаш не среща сериозни опоненти. Защото самото научно познание е феномен на човешката култура и не може да не изпитва влиянието на другите феномени на културата и обществото като цяло. Във връзка с посоченото е целесъобразно да се прави определено разграничаване на понятията “социална природа” на познанието, “социокултурна обусловеност” на познанието и “социо-културна детерминираност” на научните знания. Затова е необходимо да подчертаем, че концепцията за социалната природа на познанието е приемлива и поради това, че историческият субект на познанието не е изолираният от социума индивид, а общественият човек и човешкото общество като цяло на едни или друг етап на неговото историческо развитие, а много по дълбоко – като включеност на социокултурните фактори в тъканта на научното изследване, а значи и в процеса на формиране на научните абстракции, конструкти, теории. Що се отнася да схващането за сициокултурната детерминация на научните знания, то в този случай се предполага, че социокултурните фактори играят ролята на механизми за тяхното развитие, на техни “движещи сили”, определящи в голяма степен вътрешната логика на развитие на науката.
Днес е необходимо културната панорама на познанието да се допълва и обогатява с отчитането и на иманентните му културно-екзистенциални измерения. Защото познанието не е само процес на търсене на обективна истина, съществуваща сякаш вън и независимо от човека и човечеството (според Ленин), но същевременно и човекосъразмерно съ-битие, ценностен акт на утвърждаване на човешката същност. То не е само и просто добиване на обективно-истинни резултати, но и човешка екзистенция, личностен акт на тяхното преживяване, осъзнаване, осмисляне.